Пенрик [bg]

Въздебелите вежди на Ивайна се свъсиха.

— Това не е ли дартакийско име?

— Саонийско, благодарение на един по-малък син с бързо стопила се зестра и последна от рода си наследница на поземлени владения в Кантоните. Значи вие сте барон?…

Младият мъже разпери смутено ръце.

— Уеджи кин Шипвир. Лорд съм само от две години. Изобщо не очаквах, че ще получа наследството.

Фамилното му име може и да не беше от големите родове, но пък се помнеше лесно.

— Случайно владенията ви да включват една гориста местност сред хълмовете на десетина мили източно оттук?

Уеджи примигна от изненада.

— Там е било родовото имение навремето. Онази ужасна рушаща се крепост. Вече става само за ловна хижа. Аз, уви, не проявявам дори бегъл интерес към лова. — Посочи извинително лицето си. — Още едно умение, което не успяха да ми набият в главата като малък.

Беше реагирал на въпроса като човек, който няма представа какво са открили в гората му същата сутрин. Вероятно никой не го беше уведомил. И нищо чудно — покрай роднините и колегите на Магал, които трябваше да разпита, Освил едва ли щеше да намери време за поземления лорд в близките дни. Пен реши да не си присвоява задълженията на дознателя и се ограничи до неутралното:

— Прекрасно горско кътче.

Уеджи сви рамене.

— Сигурно звучи като предателство към предците ми горяни, но истината е, че ние предпочитаме градската къща.

Ивайна се усмихна и го потупа утешително по ръката.

Как да ги попита къде са били снощи, без да издаде истинската цел на въпроса?

— Бяхте ли много заети покрай цялата тази история? — попита накрая и обхвана с жест залата, намеквайки за двуседмичните празненства покрай кръщението на малкия принц.

Уеджи поклати глава.

— Кажи-речи само на процесиите. Но майка ми настоя да дойдем на този прием. Подозирам, че тя се радва на наследството ми повече от мен.

— Ами, майки, какво да ги правиш — въздъхна Пен съпричастно. Двамата му слушатели кимнаха като по команда.

Точно тогава се появи секретарката на принцесата-архисвещена и уведоми Пен, че нейна милост е готова да тръгва.

Пен се видя в чудо, докато ги представи един на друг според изискванията на етикета и се сбогува с новите си познати, всичко това на един дъх. После остави на секретарката да го преведе през плитчините на сбогуването с високопоставените домакини, съпроводено с точната доза благодарности и поклони, и когато най-после се озоваха по живо по здраво навън, зае мястото си до стола-носилка. По обратния път нагоре предимно мълчаха — едно, че на Пен не му стигаше дъх хем да катери стъпалата, хем да клюкарства, и второ, че имаше твърде много слухтящи уши. Затова разказа на жените за разследването чак когато Люен го покани в покоите си и го накара да седне между двете под светлината на свещите. Въпреки насъбралата се умора Пен се постара да направи разказа си възможно най-интересен.

Явно беше успял, защото накрая началничката му каза кротко: