Дарът на змията [bg]

— Но… тя си тече през цялото време — рекох аз.

Не мислех, че имаше кой знае какво значение, ако отпиех няколко глътки.

— Да, но такъв е законът — рече жената и продължи. — А как иначе щеше да се изхранва една бедна пазителка на извори като мен?

— Но аз нямам пари.

Тя ме погледна, иззад плетката.

— Дори един шилинг?

— Да.

— Хмм. Ами тогава слез долу при езерото, съкровище. Там можеш да пиеш безплатно. Но се пази от змията.

— Змия?

— Ама ти откъде идваш, съкровище? Всички знаят за змията.

Не и аз. Но не ми харесваше мисълта да се набивам много-много на очи, затова просто кимнах.

— А-а-а, да, змията.

След това бързо продължих напред, преди да ме е заразпитвала откъде идвах и коя бях.

Видях как водата на езерото проблясваше в долния край на една дълга стръмна улица. Всъщност не исках да се отдалечавам много от „Черния дракон“, а и Сезуан сигурно щеше да се ядоса, а можеше и да се притесни, ако не бях там, когато се прибереше. Но нямах с какво да платя нито на старицата, нито на сърдития кръчмар, а бях толкова жадна, че чак ме болеше главата.

Не бях изминала и половината път, когато едно малко гологръдо момченце със зачервено лице премина тичайки покрай мен, като викаше:

— Мамо, мамо! Мъртъв човек. Там има мъртъв човек.

Детето изобщо не ме забеляза, толкова бързаше.

Мъртъв човек? Сърцето ми се сви и неволно си помислих за Сезуан. Дали не бяха намерили Сянката? Забелязах малка група хора долу на брега, които се бяха скупчили около нещо. Затичах се толкова бързо, че шумът от стъпките ми отекна между къщите. Стигнах до хората и започнах да се провирам напред, без да обръщам внимание на ударите, които получавах.

— Вижте — рече един със страхопочитание в гласа. — Змията го е докопала. Но явно го е изплюла!

Мъртвецът лежеше на кея в локва морска вода. Тъмната му коса бе полепнала по челото и бузите. Бе ужасно блед, почти син, като се изключат хилядите кървящи драскотини и рани.

Не бе Сезуан, нито Сянката.

Бе Нико.