Каменно сърце [bg]

Гриан примигна стреснато, сякаш бе забравил за съществуването им.

— Разбира се.

Джед не каза нищо, само ме погледна, но Фин извика:

— Сет?

— Отивай, Фин — казах ѝ аз, когато двама мъже тръгнаха към мен, за да застанат от двете ми страни. — Просто трябва да се разберем. Ще дойда след малко.

Джед издаде гневен, ужасен звук, сякаш раните ми му напомниха за нещо друго, но двамата бяха изведени от залата, а аз затворих очи с облекчение, когато вратата се затръшна зад гърбовете им. Извърнах се настрани, изхвърлих ги нарочно от ума си и издигнах бариера срещу останалите. Нямаше да я сваля, докато не приключеше всичко. Каквото и да направеха, нямаше да успеят да си пробият път до съзнанието ми. Усещах как Орах пробва да влезе в главата ми, опитвайки се отчаяно да поеме част от онова, което щеше да се стовари върху мен, но аз я отблъснах. Дори нея.

Пък и не можех да ѝ причиня това.

В горния край на залата вече окачаха боровия дънер на мястото му и той увисна хоризонтално в железните скоби на височината на раменете ми. Висеше точно в отвора между двете стени на огромния свод, който водеше към преддверието на залата, над трите тесни стъпала. Отлична позиция; добро място задаване на урок.

Шибаняци.

Уредът се отличаваше с такава простота, че усетих как потрепервам и погледнах само веднъж, за кратко, към кафявите петна, концентрирани около сърцевината на дървото. Поне кланът не го приемаше като развлечение. На никой от тях не му харесваше.

С изключение на един. Очите на Ейли грееха от омраза.

Нямах друг избор. Тръгнах към боровия пън, опитвайки се да сдържа треперенето на крайниците си и изкачих последното стъпало. Гърлото ми беше пресъхнало като мъртво листо, но те не трябваше да го разбират. Мъжете от двете ми страни ме хванаха за ръцете и посегнаха да ги завържат с въже.

— Не е нужно да го правите — казах тихо и с горчивина на Кариг.

Той преглътна и за миг наведе поглед.

— Знам, Мурлин.

— Тогава не ме завързвай, Кариг — изсъсках аз. — Няма да се бия. Знаеш и че няма да се опитам да избягам.

— Мурлин. Моля те, позволи ми. Не е нужно, но…

— Ще ти попречи да паднеш, Мурлин — прекъсна го Феарна с тих глас. — Защото иначе ще се строполиш. Каквото и да си мислиш, колкото и да си силен, ще паднеш. Кариг е прав. Моля те.

Поколебах се, после кимнах и те увиха въжето около двете ми китки и ги завързаха една за друга. Затворих очи докато Кариг и Феарна изпънаха ръцете ми към дънера. Тримата се бяхме сражавали, яздили, пили и се смели заедно, и сега, докато всеки от тях изпъваше здраво въжетата, пръстите им докосваха моите. Бях им ужасно благодарен затова, но не казах нищо, защото внезапно се уплаших да не заплача. Не се страхувах от болката, все още не, но се страхувах ужасно, че мога да заплача от мъка заради всичко, което се беше случило.