Каменно сърце [bg]

35

Фин въведе кобилата, която се спря грациозно, с наведена глава и треперещи от изтощение крайници. Момичето се наведе напред, прегърна я за врата и се свлече от нея.

— Какво правиш? — Джед погледна назад в тъмнината. — Не трябва да спираме.

— Правя го. Ти продължавай, вземи Рори. Ще ви настигна. Не забравяй, че мога да те проследя. — Фин се надяваше това да е истина. Но каквото и да бе, тя не можеше да продължава повече. Не и без него. Отрепка, предател, ренегат — каквото и да беше той, тя беше същото. Освен това той ги беше спасил и тя нямаше намерение да го изостави.

— Но ти нямаш кон!

Тя яростно тръсна глава, опитвайки се да убеди както Джед, така и себе си.

— А твоят не може повече да носи всички ни.

— Не става въпрос за това! — Гласът на Джед се пречупи. — Нали?

— Не мога просто да го изоставя. Трябва поне да изчакам и да видя. Да разбера какво му се е случило.

Стиснал здраво Рори, Джед се извъртя напред и сграбчи юздите.

— Виж какво, ако смяташ, че това е нещо, което трябва да направиш за Конал… — Той се поколеба. — Нали се сещаш, че е безсмислено? За това ли става въпрос?

— Не, не. Нищо такова, наистина. Моля те, продължавай напред, Джед. — Преди да заплача и да започна да те моля да ме почакаш.

— Добре, дано скоро ни настигнеш. — Нещо се бе затиснало в гърлото му. — Не искам да изминавам целия този път наобратно, за да те взема.

Тя не можеше да понесе гледката на отдалечаващия се Джед, затова се изкатери на една скала, обсипана с люспи слюда, които блещукаха под звездната светлина. Студено, колко беше студено. Тя легна по корем, усещайки как студът прониква в кръвта и костите ѝ. Позволи си да се разконцентрира, вслуша се в инстинкта си и внезапно разбра как се прави. В ума си намери едно местенце, порови в него като горд чирак-механик и почувства как топлината плъзва в костите ѝ. Значи това беше тайната на Ший. Тя се усмихна.