Каменно сърце [bg]

— Той има белези от нокти по бузите си, ще ги видиш. Пусна му кръв. А когато ѝ каза, че си извадил късмет, като не си умрял, тя му каза, че късметлията е той, че си още жив.

О, богове, това не трябва да ме развеселява толкова. Трябваше да спре.

— Фин, въобще не ми помагаш. Какво ти казах, непослушна…

— Торба с вълча храна? — Зъбите ѝ проблеснаха в студена усмивка. — За това никога няма да ти се подчиня. Вие си имате вашите традиции; добре, аз пък си имам моите. Цивилизовани традиции. И до хиляда години да доживея, няма да им простя.

В настъпилата неловка тишина Джед се прокашля.

— Има добри новини — каза ми весело той. — Много от жените ужасно съжаляват за теб.

Ухилих се порочно, но лицето на Фин потъмня.

— Това не е смешно.

— Донякъде е. Както и да е, Фин. Не можех да остана повече в изгнание, щях да умра от нещастие. Или това, или ме убий. Те са моят клан и аз ги обичам.

— Добре. Аз пък не и ти не можеш да ме накараш.

— Мислех си, че баба ти е провела този разговор с теб. Остани си човек, недей да мразиш. Те трябваше да го направят. Ейли настоя, а аз си го заслужих.

— Не си го заслужил. Конал щеше да ги избие.

— И това им го каза — додаде Джед, повдигайки вежди.

— Леле. Наистина ли? — Искаше ми се да бях видял лицата им.

Добре де. Скоро щях да ги видя. Поех си дълбоко дъх, наведох се и вдигнах Рори, стиснал зъби. Все още болеше. Но не чак толкова.

— Притесняваш ли се? — попита тихо Фин. — За това, че трябва да слезеш долу при онези лицемерни копелета?

Онова, което ме притесняваше най-силно, беше Фин, която бе готова да мрази заради мен, но засега реших да си държа устата затворена.

— Притеснен ли? Не, ужасен съм. — Усмихнах ѝ се. — Да вървим.