Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
- За мен ще бъде чест да те яздя - учтиво отвърна тя, но Морозко
долови сухата нотка в гласа й и прехапа уста. - Но може би ще отложа
това за по-късно. Бих искала да получа още някои дрехи.
Тя огледа стаята, но не видя никъде наметалото, ботушите и
ръкавиците си. Беше облечена единствено в смачканата си долна дреха
със студения медальона на Дуня, лежащ върху гърдите й. Плитката й
се беше разплела, докато беше спала, и дебелата завеса на
червеникавочерната й коса падаше свободно до кръста й. Тя я отметна
от лицето си и се отправи леко наперено към огъня.
Бялата кобила стоеше край печката, а демонът Мраз беше застанал
до главата й. Вася беше поразена от това колко си приличат
израженията им - очите на мъжа бяха притворени, а ушите на кобилата
- наострени. Червеникавокафявият жребец пръхтеше и тя усещаше
топлия му дъх в косата си. Той я следваше толкова отблизо, че носът
му се удряше в рамото й. Без да се замисля, Вася сложи ръка върху
врата му. Конят леко завъртя уши със задоволство и тя се усмихна.
Пред огъня имаше предостатъчно място въпреки неуместното
присъствие на два високи и стройни коня. Вася се намръщи. Когато се
събуди предишния път, стаята не й се беше сторила толкова голяма.
На масата бяха сложени две сребърни чаши и тънкостенна кана. В
стаята се носеше ухание на топъл мед. До чиния със свежи подправки
лежеше самун черен хляб, който миришеше на ръж и анасон. От
едната му страна имаше купа с круши, а от другата - с ябълки. Зад
всички тях стоеше кошница с бели цветя със скромно сведени
главички. Подснежники. Кокичета.
Вася спря и зяпна.
- Нали за това дойде? - попита Морозко.
- Не мислех, че наистина ще намеря дори и едно!
- Значи имаш късмет.
Вася погледна цветята и не отвърна.
- Ела да ядеш - повика я Морозко. - Ще говорим по-късно.
Вася отвори уста да възрази, но празният й стомах изкъркори. Тя
преглътна любопитството си и седна. Той се настани на стол срещу
нея и се облегна на кобилата. Тя огледа храната и когато видя
изражението й, устните му потрепнаха:
- Не е отрова.
- Предполагам, че не е - колебливо се съгласи Вася.
Той откъсна парче хляб и го даде на Соловей. Жребецът го грабна
ентусиазирано.
- Хайде - подкани я Морозко, - или конят ти ще изяде всичко.
Вася предпазливо взе една ябълка и я захапа. Ледената сладост, която усети върху езика си, беше поразителна. Протегна ръка към
хляба. Преди да се усети, купата й беше празна, половината самун
беше изчезнал, а тя седеше заситена и даваше парчета хляб и плодове
на двата коня. Морозко не докосна храната. След като тя приключи с
яденето, той й сипа медовина. Вася отпи от гравираната сребърна
чаша и усети вкуса на студено слънце и зимни цветя.
Чашата му беше същата като нейната, само дето камъните по ръба й
бяха сини. Вася не проговори, докато пиеше. Но накрая остави чашата
на масата и вдигна очи към неговите.
Сила - леко разтревожен си каза Морозко, виждайки я да плува в
зелените дълбини. - Старият Черномор щеше да я познае веднага. Но тя е толкова
млада.
- Какво следва сега? - попита го тя.
- Това зависи от теб, Василиса Петровна.
- Трябва да се прибера у дома - каза тя. - Семейството ми е в опасност.
- Ранена си - отвърна Морозко. - По-лошо, отколкото мислиш. Ще
останеш, докато се излекуваш. Със семейството ти няма да се случи
нищо лошо. - Той добави по-меко: - Ще се върнеш у дома призори в
нощта, когато си заминала. Мога да ти обещая това.
Вася не отвърна. Това, че не възрази, показваше колко е изтощена.
Отново погледна кокичетата.
- Защо ми го донесе?
- Била си изправена пред избор: да отнесеш тези цветя на мащехата си
или да отидеш в манастир. - Вася кимна. - Е, вече имаш кокичетата.
Постъпи както желаеш.
Вася колебливо протегна показалеца си и погали един от влажните
копринени цветове:
- Откъде идват?
- От края на земите ми.
- И къде е това?
- Там, където снегът се топи.
- Но това не е някое определено място.
- Не е ли? То е много неща. Точно както аз и ти сме много неща и
къщата ми е много неща, и дори този кон, сложил носа си в скута ти, е много неща. Цветята ти са тук. Бъди доволна.
- Не харесвам половинчатите отговори. - Зелените й очи отново
проблеснаха, когато се вдигнаха към неговите.
- Тогава спри да задаваш половинчати въпроси - предложи й той и се