Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
усмихна внезапно очарователно.
Тя се изчерви. Жребецът приближи още голямата си глава. Тя
трепна, когато конят докосна с устни наранените й пръсти.
-А - рече Морозко, - забравих. Боли ли те?
- Само малко. - Но тя не го погледна в очите.
Той заобиколи масата и коленичи, така че лицата им да са на едно
ниво:
- Може ли да видя?
Тя преглътна. Той хвана брадичката й с една ръка и обърна лицето й
към светлината на огъня. По бузата й имаше черни следи, - там където
я беше докоснал в гората. Върховете на пръстите на ръцете и краката й
бяха бели. Той огледа ръцете й и прокара пръст по измръзналия й крак.
- Не мърдай - каза й демонът.
- Защо би...
Но тогава той положи длан върху челюстта й. Пръстите му
изведнъж станаха горещи, невъзможно горещи - дотолкова, че тя
очакваше да усети мириса на изгарящата си плът. Опита се да се
отдръпне, но той сложи другата си ръка зад главата
й, зароби пръсти в косата й и я задържа. Дъхът й трепереше и
стържеше в гърлото й. Ръката му се плъзна към шията й и
единственото, което се промени, беше, че започна да пари още повече.
Тя бе твърде шокирана, за да изкрещи. Точно когато мислеше, че няма
да може да изтърпи и миг повече, той я пусна. Тя се отпусна върху
червеникавокафявият жребец. Конят дишаше успокояващо в косата й.
- Прости ми - каза Морозко.
Въздухът около него беше студен въпреки горещите му ръце. Вася
осъзна, че трепери. Тя докосна увредената си кожа. Беше гладка, топла
и без белези.
- Вече не ме боли. - Тя се помъчи гласът й да остане спокоен.
- Не - отвърна той. - Някои неща мога да излекувам. Но не мога да
лекувам нежно.
Тя погледна надолу към съсипаните върхове на пръстите на краката
и ръцете си:
- По-добре, отколкото да остана саката.
- Както кажеш.
Но когато докосна краката й, тя не можа да сдържи сълзите в очите
си.
- Ще ми дадеш ли ръцете си? - попита той.
Тя се поколеба. Върховете на пръстите й бяха измръзнали, а едната й
ръка беше грубо увита в парче ленено платно, за да предпази
неравната дупка в дланта й от нощта, когато упирът беше дошъл за
Константин. Споменът за болката я заля. Той не изчака отговора й.
Беше й нужна цялата й сила, но тя преглътна плача си, докато плътта
на пръстите й се затопляше и започваше да порозовява.
Накрая той взе лявата й ръка и започна да развива платното.
- Ти беше този, който ме нарани - каза Вася в опит да се разсее, - в
нощта, когато дойде упирът.
- Така е.
- Защо?
- За да ме видиш - отвърна той. - За да си спомниш.
- Виждала съм те и преди. Не съм забравила.
Той наведе глава и продължи със заниманието си. Но тя видя
киселата и леко огорчена извивка на устата му.
- Но ти се съмняваше. Нямаше да повярваш на собствените си сетива, след като си отидех. Сега съм немного повече от сянка в хорските
къщи. Някога бях гост.
- Кой е едноокият?
- Брат ми - рязко отвърна той. - Моят враг. Но това е дълга история и не
е за тази вечер. - Отмести настрани превръзката от ленено платно.
Вася потисна желанието да свие ръката си в юмрук. - Това ще е по-трудно за излекуване от измръзването.
- Непрекъснато отварях раната - обясни Вася. - Това сякаш ми
помагаше да пазя къщата.
- Помага - потвърди Морозко. - В кръвта ти има добродетелност. - Той
докосна нараненото място и Вася трепна. - Но само малко, защото си
млада. Вася, мога да излекувам това, но ще ти остане белег.
- Направи го тогава - подкани го тя, като не успя да скрие треперенето
на гласа си.
- Много добре. - Той протегна ръка към пода и загреба шепа сняг.
За момент Вася се почувства дезориентирана - видя еловата горичка, снега на земята, обагрен в синьо от здрача и в червено от светлината
на огъня. Но после къщата отново придоби форма около нея и
Морозко притисна снега към раната върху дланта й. Цялото й тяло се
скова и тогава дойде болката, по-лоша отпреди. Тя потисна вика си и
успя да остане неподвижна. Болката стана нетърпима и тя изхлипа
веднъж, преди да си наложи да млъкне.
Всичко приключи изведнъж. Той пусна ръката й и тя за малко не
падна от стола. Червеникавокафявият жребец я спаси - тя се удари в
топлото му тяло и се хвана за гривата му. Жребецът завъртя глава, за
да докосне с устна треперещата й ръка.
Вася го избута настрани и погледна. Раната беше изчезнала. В
средата на дланта й личеше студен, бял и съвършено кръгъл белег.
Когато го обърна към светлината на огъня, й се стори, че улавя