Битката за Фондацията

— Плака на рамото ми. Всъщност и аз малко се разплаках, Хари. Та тогава си помислих, че ще я развеселя, като й покажа първичния радиант — тук Амарил се поколеба, сякаш подбираше внимателно следващите си думи.

— Продължавай, Юго. Какво се случи?

— Ами тя погледна всички светлини, а аз увеличих една част, по-точно сектор 42R254. Знаеш ли го?

— Не, Юго — усмихна се Селдън. — Не съм запаметил уравненията толкова добре като теб.

— Виж какво, трябва да го направиш — сурово кимна Амарил. — Как можеш да работиш пълноценно, ако… Нищо де… Опитвам се да ти кажа, че Уонда посочи част от сектора и настоя, че не е добра. Не била красива.

— Защо не? Всички си имаме лични предпочитания и неща, които не харесваме.

— Да, разбира се, обаче аз размишлявах върху въпроса и му отделих известно време. Хари, там имаше някакъв пропуск. Програмирането не беше прецизно и тази област, точно същата, която Уонда показа, не бе изпипана. И наистина не беше красива.

Селдън се изпъна доста сковано на стола си и се намръщи:

— Искам хубаво да го проумея, Юго. Тя е посочила нещо наслуки, казала е, че не е добро, и е излязла права, така ли?

— Ех, посочи, само че не наслуки, ами съвсем преднамерено.

— Но това е невъзможно.

— Да, обаче се случи. Аз бях там.

— Не твърдя, че не се е случило, а че чисто и просто е някакво невероятно съвпадение.

— Тъй ли? Мислиш ли, че с всичките си знания по психоистория ти би могъл да хвърлиш поглед на нова система от уравнения и да ми кажеш, че тъкмо онази част не е вярна?

— Добре де, Юго, как стана така, че разшири точно същия отрязък от уравненията? Кое те накара да увеличиш именно него?

— Беше съвпадение, ако щеш — сви рамене Амарил. — Просто си играех с настройката.

— Не може да е съвпадение — промърмори Селдън. Той потъна в мисли за малко и после формулира въпроса, който даде ход на психоисторическата революция, започната от Уонда. — Юго — попита, — ти хранеше ли известни съмнения спрямо тези уравнения преди това? Имаше ли причина да смяташ, че са грешни?

Амарил смутено пипаше широкия колан на гащеризона си.

— Да, мисля, че имах. Знаеш ли…

— Мислиш, че си имал?

— Точно така. Струва ми се, че си го спомних, когато въвеждах системата. Разбираш ли, това е нов сектор… пръстите ми сякаш неволно се плъзнаха по програматора. Тогава ми се стори, че всичко е наред, ала предполагам, че вътрешно съм продължил да се тревожа. Помня, че си казах, че не изглежда както трябва, но се наложи да върша други неща и просто го оставих. Обаче щом Уонда посочи тъкмо оня отрязък, който ме безпокоеше, реших да проверя заради нея… иначе бих отминал думите й като детински приказки.

— Значи си включил именно тази част от уравненията, за да я покажеш на Уонда, така ли?

— Кой знае… — сви рамене Амарил.

— А точно преди това вие двамата сте били много близко един до друг, прегърнати и разплакани.

Амарил отново сви рамене и придоби още по-объркан вид.

— Смятам, че знам какво се е случило, Юго — каза Селдън. — Уонда е прочела мислите ти.