Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
Дванадесетгодишната Уонда беше безутешна. Майка й, Манела, бе родила друго дете — друго малко момиченце, Белис — и за известно време цялото внимание се насочи към бебето.
След като завърши книгата за своя роден сектор Дал, баща й Рейч реши, че това е незначителен успех и че той самият не е голяма знаменитост. Поканиха го да говори по темата и Рейч прие с готовност, защото беше силно погълнат от проблема и както каза с усмивка на Хари: „Щом говоря за Дал, не ми се налага да крия далянския си акцент. Всъщност аудиторията очаква да го чуе от мен.“
В резултат на лекциите обаче той дълго отсъстваше от дома, а когато си бе вкъщи, искаше да вижда бебето.
Колкото до Дорс Венабили, тя отдавна изчезна. Загубата й остави у Хари вечно кървяща, болезнена рана и той реагира неадекватно. Сънят на Уонда бе задействал поредицата от събития, които доведоха до гибелта на Дорс.
Внучката нямаше нищо общо със случилото се и Селдън добре го знаеше, но въпреки всичко усещаше, че се отдръпва от нея, с което и той я предаде при кризата, предизвикана от раждането на бебето.
И Уонда безутешно се насочи към единствения човек, който сякаш винаги се радваше да я види, единствения, на когото можеше да разчита. Това беше Юго Амарил. Той отстъпваше само на Хари в развитието на психоисторията и го надминаваше в абсолютното си, денонощно отдаване на тази наука. Селдън имаше Дорс и Рейч, а за Юго психоисторията бе всичко, понеже нямаше жена и деца. И все пак когато Уонда дойдеше при него, нещо вътре у Юго я приемаше именно като дете и смътно, макар и за миг, той изпитваше някакво чувство на загуба, което, изглежда, смекчаваше, показвайки обичта си на малката. Амарил определено се отнасяше към нея като с недоизраснал възрастен човек, ала това май се харесваше на Уонда.
Преди шест години тя влезе объркана в кабинета на Юго. Той я погледна с широко отворените си реконструирани очи и, както обикновено, мина мъничко време, преди да я познае.
— Я, ето я моята скъпа приятелка Уонда — обърна се ученият към нея. — Защо изглеждаш толкова тъжна? Привлекателна млада жена като теб не би трябвало никога да бъде тъжна.
— Никой не ме обича — каза му Уонда и горната й устна затрепери.
— Хайде, хайде, не е вярно.
— Те обичат само бебето и повече не ги е грижа за мен.
— Аз те обичам, Уонда.
— В такъв случай ти си единственият, чичо Юго — и въпреки че вече не можеше да се покачи в скута му, както правеше като по-малка, тя сгуши главица на рамото му и заплака.
Амарил, който съвсем не знаеше какво да стори, успя само да прегърне девойчето и да каже:
— Не плачи, не плачи.
И от чисто съчувствие, а и защото в собствения му живот имаше толкова малко поводи, за които би могъл да заплаче, той усети, че по неговите бузи също се стичат сълзи. И тогава с внезапен прилив на енергия й предложи:
— Уонда, искаш ли да видиш нещо хубаво?
— Какво? — подсмръкна гостенката.
Амарил познаваше едно-единствено хубаво нещо в живота и Вселената.
— Виждала ли си някога първичния радиант?
— Не. Какво представлява?
— Това е уредът, който дядо ти и аз използваме, когато работим. Гледай, ето го тук.
Той посочи черния куб върху бюрото си и Уонда печално го погледна.
— Не е хубав — въздъхна тя.
— В момента не е — съгласи се Амарил, — но почакай да го включа.
И той го включи. Притъмня, а стаята се изпълни със светли точици и разноцветни ивици.
— Виждаш ли? Сега можем да го увеличим и всички петънца ще станат математически символи.
Така и сториха. Към тях като че ли потече материя и там, във въздуха, се появиха всевъзможни знаци, букви, числа, стрелки и форми, каквито Уонда никога не беше наблюдавала преди.
— Не е ли хубаво? — попита Юго Амарил.
— Да, хубаво е — отговори Уонда, загледана внимателно в уравненията, които (тя не го знаеше) представляваха възможни варианти на бъдещето. — Това обаче не ми харесва. Струва ми се, че е сбъркано — момичето посочи едно ярко уравнение от лявата си страна.
— Сбъркано? Защо казваш, че е сбъркано? — попита Амарил и се намръщи.
— Защото не е… красиво. Аз бих го направила по друг начин.
Амарил тихо се прокашля.
— О’кей, ще се опитам да го оправя — той се приближи до уравнението и се втренчи по бухалския си маниер.
— Чичо Юго, много съм ти благодарна, че ми показа красивите си светлинки — рече Уонда. — Може би един ден ще разбера какво означават.
— Няма защо — кимна Амарил. — Надявам се, че се чувстваш по-добре.
— Да, малко по-добре ми е, благодаря — и като разцъфна в мимолетна усмивка, тя излезе от стаята.