Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Колко ужасно нещастна е преподавателката ни по немски — отговаря за същество от съвсем различна от нейната порода. Това същество (момченцето е чудесно!) има друго светоусещане, други привички, всичко му е друго! А тя е длъжна да го възпитава — все едно жираф да учи орлето да лети. Защото освен на нея той не е притрябвал никому.
Ами ако на преподавателката по немски изведнъж й скимне да изпадне в истерия? На всяка жена й се е случвало понякога да й се иска да крещи, да тропа с крака или кротко да си поплаче. Аз крещя на Мурка, а тя на кого да крещи и пред кого да плаче?!
Една моя позната винаги казваше на десетгодишния си син, че е в месечното си неразположение. И момчето сериозно ни осведомяваше: „Днес на мама не й е добре.“ В началото от глупост си мислех, че е кръгла глупачка, а после проумях — искало й се е поне един мъж да я съжали. Нашата преподавателка по немски е умна, кандидат на науките е, тя няма да почне да споделя със сина си, че е в цикъл, няма и да му се разкрещи, принуждавайки го да поеме отговорността за това, че е единственият мъж в живота й…
Плешивия дойде при нас заедно с хлапето и каза, че са си поговорили за всичко, но не е необходимо да знаем за какво точно. И че периодично ще навестява момчето, например ще го посети утре. А сега ще го отведе вкъщи заедно с майка му на истински джип.
Може би все някога обществото ще се опомни и вместо да изпраща разни порасли момчета в Чечения, ще постави по едно войниче до всяко самотно момченце, което расте без баща?
Когато Андрей най-после се появи, доста решително му казах, че щом иска да заминем някъде, моля — Альона и Никита тъкмо ни канят да отидем с тях до Турция.
— За две седмици — добавих заплашително. — Казвам ти, на романтично пътешествие!
— Може ли да не идвам? — сломено попита Андрей. — Не е ли по-добре да отидем във Финландия, да половим риба?
— В Турция, естествено, няма риба — казах. — Но аз какво ще правя във Финландия, докато ти ловиш риба?… Е, добре, дадено, ще трябва да се съглася.
Точно такъв беше и планът — отначало да го раздразня с Турция, а после самопожертвователно да се откажа и в замяна покорно да се съглася за Финландия!
9 май, сряда
Андрей още спи (любов е, когато страшно ми се иска да го събудя, за да започнем по-скоро да си говорим, но търпя — нека се наспи след разправиите си с елекричеството). Мура настоява да я заведа в парка да се попързаля на ролковите кънки (имам намерение да се пързалям заедно с нея).
Но аз съм нормален човек и не тръгвам никъде, преди да изпея „Денят на победата“ заедно с всички естрадни звезди и с останалите обикновни хора (в Деня на победата трябва да се гледа държавният канал ОРТ, там ще има празничен концерт — много е трогателно, когато естрадните звезди пеят заедно с мен и с ветераните в ордени и медали).
— „Денят на победата, той от нас бе тъй далеч“ — си пеех, докато стоях до мивката (много хубаво и с чувство).
— Кой вие толкова фалшиво тука? — попита Андрей, докато влизаше в кухнята, и запя: „Този ден победен, целият в барутен дим, този празник, с побелелите коси…“ и така нататък, докато не изпяхме всичко до край.
Мура нетърпеливо пристъпваше и мрънкаше, че всички отдавна се пързалят (чудна работа, нито веднъж не съм успявала да видя тези „всички“! Всички носят „Левис“, всички ги пускат на вилата с преспиване, на всички им купуват от „Манго“ трето за сезона яке — трогателно единодушие).
На Мура може да й се пързаля, но аз съм нормален човек и няма да изляза, докато не си догледам „Белоруската гара“ до края. В Деня на победата ВСИЧКИ трябва да видят още веднъж „Белоруската гара“.
Обади се Женка, гледа „Белоруската гара“, но при мен той започна в два, а при нея — в дванайсет. (Не мога да разбера защо при нея е с два часа по-рано, отколкото при мен, нали двете си говорим СЕГА?)
— Много е странно да празнуваш Деня на победата в Германия — замислено констатира тя.
— Питай я чувства ли се като победител? — обади се Андрей.
— Гледам от балкона победените немци и се чувствам като партизанин в тила на врага — каза замислено Женка, докато си палеше цигара.
Говорех си с Женка (усетих, че й е тъжно) и гледах филма (текстът не е важен, знам го наизуст).
Когато от екрана запяха знаменитата песен, запях с тях, и Женка също. Стана добре, само на думите „…трябва ни една победа, една за всички, въпреки цената“ се разплаках, и не защото съм чак такава патриотка, а просто мама ме водеше да гледам шествието на ветераните по „Невски“. Ветераните бяха остарели и видимо вече им беше тежко да носят всичките си медали. Женка също заплака в слушалката (и не защото е чак такава патриотка, просто и нейната майка я беше водила да гледа шествието на ветераните по „Невски“, а те бяха толкова остарели…). И така двете си пяхме и малко поплакахме в кухните си, аз в Питер и тя в Германия.