Децата на капитан Грант

Освен това, ако Еъртън се съгласеше да се присъедини към пътешествениците, да ги води през горите на провинцията Виктория и да ги изведе до източните брегове, възможностите за успех се увеличаваха. Гленарван разбираше това много добре. Той специално държеше да си осигури полезното сътрудничество на спътника на Хари Грант и запита домакина дали няма да му е неприятно, ако направи на Еъртън предложение да ги придружи.

Пади О’Мур се съгласи, макар че съжаляваше за загубата на добрия работник.

— Кажете, Еъртън, ще се присъедините ли към нашата експедиция за издирване корабокрушенците от „Британия“?

Еъртън не отговори веднага на тази покана. Той дори сякаш се колебаеше, но като размисли, каза:

— Да, милорде, ще ви придружа и ако не ви насоча по следите на капитан Грант, то поне ще ви отведа до мястото, където се е разбил корабът.

— Благодаря, Еъртън — отговори Гленарван.

— Само един въпрос, милорде?

— Говорете, приятелю.

— Къде ще намерите „Дънкан“?

— В Мелбърн, ако не прекосим Австралия от единия бряг до другия. Или на източното крайбрежие, ако издирванията ни продължат дотам.

— Ами тогава капитанът му?…

— Капитанът ще чака наставленията ми в пристанището на Мелбърн.

— Добре, милорде — каза Еъртън, — разчитайте на мене.

— Разчитам, Еъртън — отговори Гленарван. Пътниците от „Дънкан“ благодариха сърдечно на боцмана на „Британия“. Децата на капитана го отрупаха с нежности. Всички бяха щастливи от неговото решение освен ирландеца, който губеше умен и верен помощник. Но Пади разбра значението, което Гленарван отдаваше на присъствието на боцмана, и се примири. Гленарван го натовари да му достави превозните средства за пътуването през Австралия и след като сключиха сделката и си определиха среща с Еъртън, пътниците се върнаха на „Дънкан“.

Връщането беше весело. Всичко бе променено. Всяко колебание бе изчезнало. Смелите пътешественици нямаше вече да се движат по тридесет и седмия паралел слепешката. Не можеше да има съмнение, че Хари Грант е намерил убежище на континента, и сърцата на всички бяха пълни с онова доволство, което дава сигурността след изживяното съмнение.

Ако всичко вървеше добре, след два месеца „Дънкан“ щеше да свали Хари Грант на бреговете на Шотландия!

Когато Джон Манглс подкрепи предложението за преминаването през Австралия, той предполагаше, че този път ще придружи експедицията. И затова той поведе с Гленарван разговор на тази тема, като му изтъкна всевъзможни съображения в своя полза — предаността си към леди Елена, към негова светлост, ползата от него като организатор на кервана, безполезното му оставане на „Дънкан“ като капитан, въобще хиляди доводи, като най-важният, в който Гленарван нямаше защо да бъде убеждаван, бе премълчан.

— Само един въпрос, Джон — каза Гленарван. — Имате ли пълно доверие във вашия помощник?

— Абсолютно — отговори Джон Манглс, — Том Остин е добър моряк. Той ще отведе „Дънкан“ до предназначението му, ще го поправи сръчно и ще се яви навреме, където трябва. Том е роб на дълга и на дисциплината. Той никога няма да промени или забави изпълнението на една заповед. Ваша светлост може да разчита на него като на самия мене.