Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Тия думи натъжиха слушателите на Гленарван. Робърт и Мери го слушаха с насълзени очи. Паганел не намираше думи на утеха и насърчение. Джон Манглс изпитваше страдание, което нищо не можеше да облекчи. Отчаянието обхващаше вече душите на тези самоотвержени хора, които „Дънкан“ бе довел ненужно до тия далечни брегове, когато се чуха следните думи:
— Милорде, благодарете на бога! Ако капитан Грант е жив, той се намира на австралийска земя.
Глава VII
ЕЪРТЪН
Учудването, което предизвикаха тия думи, не подлежи на описание. Гленарван скочи и като блъсна стола си, извика:
— Кой каза това?
— Аз — отговори един от ратаите на Пади О’Мур, седнал на края на масата.
— Ти ли, Еъртън! — запита чифликчията, учуден не по-малко от Гленарван.
— Да, аз — отговори Еъртън с развълнуван, но твърд глас, — аз, шотландец като вас, милорде, аз, един от корабокрушенците на „Британия“.
Тия думи произведоха неописуемо впечатление. Мери Грант, обзета от страшно вълнение и полумъртва от щастие, този път не можа да изтрае и се хвърли в прегръдките на леди Елена.
Джон Манглс, Робърт, Паганел скочиха от местата си и се втурнаха към този, когото Пади О’Мур назова Еъртън.
Той беше човек на около четиридесет и пет години, със сурово лице и блестящи очи, хлътнали дълбоко под веждите. Сигурно беше необикновено силен въпреки мършавото си тяло. Само кости и нерви, той сигурно не си губеше времето, както казват шотлондците, да трупа тлъстини. Среден на ръст, широкоплещест, с решителна походка, умно и енергично изражение на лицето, той беше въпреки суровостта на чертите си симпатичен.
Симпатията, която вдъхваше, се увеличаваше и от отпечатаните върху лицето му следи от изживени наскоро лишения. Виждаше се, че той е страдал, и то много, макар да приличаше на човек, който не само знае да понася страданията, но и да се бори с тях и да ги побеждава.
Гленарван и приятелите му почувствуваха това още от пръв поглед.
Външността на Еъртън внушаваше веднага респект. От името на всички Гленарван започна да задава въпроси, на които Еъртън отговори. Тази среща очевидно бе развълнувала и двамата.
Ето защо първите въпроси, които лордът зададе, бяха без връзка и ред.
— Вие сте един от корабокрушенците на „Британия“? — запита той.
— Да, милорде, бях боцман при капитан Грант — отговори Еъртън.
— Спасен с него след корабокрушението?
— Не, милорде, не. В този страшен момент аз бях разделен от него, защото вълните ме отнесоха от палубата и ме захвърлиха на брега.
— Следователно вие не сте един от двамата моряци, за които говори документът.
— Не. Аз не знаех за съществуването на този документ. Капитанът го е хвърлил в морето, когато вече не съм бил на кораба.
— А капитанът? Капитанът?
— Аз го мислех за удавен, изчезнал, потънал с целия екипаж на „Британия“. Мислех, че само аз съм се спасил.
— Но вие казахте, че капитан Грант и жив!
— Не. Аз казах; ако капитанът е жив…
— Вие добавихте: той се, намира на австралийска земя!
— И наистина той не може да бъде другаде освен тук.
— Значи вие не знаете къде е той?
— Не, милорде, повтарям ви, аз мислех, че се е удавил или разбил в скалите. От вас научавам, че може би е жив.
— Но тогава какво знаете? — запита Гленарван.
— Само едно: ако капитан Грант е жив, той е в Австралия.
— А къде стана корабокрушението? — попита тогава майор Мак Набс.
Това беше въпросът, с който трябваше да се започне, но в смущението си, предизвикано от срещата, и в бързината си да научи къде се намира капитан Грант, Гленарван не се осведоми за мястото, където бе потънал „Британия“. От този момент разговорът, който досега се водеше неопределено, нелогично, на скокове, зачекващ въпросите, без да ги задълбочава, объркващ фактите и разместващ датите, стана по-смислен и подробностите на тази тъмна история се очертаха ясни и точни пред слушателите.
На въпроса на Мак Набс Еъртън отговори:
— Когато бях отнесен от носа на кораба, където спусках стърчилното платно, „Британия“ плаваше право към авсралийския бряг. Корабът се намираше на не повече от четиристотин метра от него. Корабокрушението е станало сигурно на това място.
— При тридесет и седем градуса ширина ли? — запита Джон Манглс.
— Да, при тридесет и седем градуса — отговори Еъртън.
— На западния бряг?
— Не! На източния — отговори живо боцманът.