Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— А кога стана това?
— През нощта на 27 юни 1862 г.
— Така, точно така! — провикна се Гленарван.
— Сам виждате, милорде — добави Еъртън, — че правилно съм се изразил: ако капитан Грант е още жив, трябва да го търсите на Австралийския материк, а не другаде.
— И ще го търсим, ще го намерим и ще го спасим, приятелю мой! — провикна се Паганел. — О! Скъпи документе — добави той наивно, — трябва да признаеш, че си попаднал в ръцете на проницателни хора!
Никой, разбира се, не чу самохвалство го на Паганел. Гленарван и леди Елена, Мери и Робърт бяха заобиколили Еъртън. Те му стискаха ръцете. Струваше им се, че присъствието на този човек е сигурен залог за спасението на Хари Грант. Щом като морякът бе убягнал от опасностите на корабокрушението, защо и капитанът да не е излязъл жив и здрав от тази катастрофа? Еъртън повтаряше на драго сърце, че също като него сигурно и капитан Грант е останал жив. Къде, това той не можеше да каже, но сигурно в Австралия. Той отговаряше на хилядите въпроси, с които го обсипваха, със забележителен ум и точност. Докато той говореше, мис Мери бе стиснала ръката му. Този моряк беше един от спътниците на баща й, един от моряците на „Британия“! Той бе живял близо до Хари Грант, кръстосвал бе с него моретата, делил същите опасности! Мери не можеше да откъсне погледа си от това сурово лице и плачеше от щастие.
Дотук никому не мина през ума да се усъмни в самоличността на боцмана, нито в истинността на това, което говореше. Единствени майорът, а може би и Джон Манглс, по-малко доверчиви от другите, се запитаха дали думите на Еъртън заслужават пълно доверие. Неочакваната среща с него можеше да възбуди известни подозрения. Несъмнено Еъртън бе разказал поразителни подробности и бе посочил факти и дати, които съвпадаха напълно. Но подробностите, колкото и да са точни, не създават достоверност и за забелязване е, че лъжата най-често се утвърждава чрез точността на подробностите. Мак Набс остана на особено мнение и не каза нищо.
Що се отнася до Джон Манглс, съмненията му не устояха дълго на думите на моряка и когато го чу да говори на Мери за баща й, той повярва, че това наистина е един от спътниците на капитан Грант. Еъртън познаваше много добре Мери и Робърт. Беше ги видял в Глазгоу при заминаването на „Британия“. Той припомни за присъствието им на прощалния обяд, който капитанът бе дал на приятелите си на борда на кораба. Там бил шерифът на града Мак Интайр. Робърт, едва десетгодишен, бил поверен на грижите на боцмана Дик Търнър, но избягал от него и се изкачил на мачтовата площадка.
— Това е истина, това е истина — казваше Робърт Грант. Еъртън припомни хиляди дребни случки, без да дава вид, че те имат за него значението, което им придаваше Джон Манглс. Когато спираше, Мери му казваше със своя нежен глас:
— Още, господин Еъртън, говореше ни още за нашия баща!
Боцманът задоволи колкото можеше молбата на девойката.
Гленарван не искаше да го прекъсне, макар че в главата му се въртяха двадесет по-полезни въпроси. Колкото пъти искаше да заговори, леди Елена го спираше, посочвайки му радостното вълнение на Мери.
В този разговор Еъртън описа историята на „Британия“ и пътуването й по Тихия океан. Мери Грант познаваше голяма част от събитията, защото бе получавала новини за кораба до месец май 1862 година. През този период от една година Хари Грант бе посетил главните острови на Океания. Той бе обиколил Хебридите, Нова Гвинея, Нова Зеландия, Нова Каледония, където се бе сблъсквал често с неоправдани права на владение и със злата воля на английските власти, защото британските колонии били предизвестени за пътуването му. При все това той намерил удобно място на западния бряг на Нова Гвинея, където счел, че основаването на шотландска колония ще бъде лесно и бъдещето й осигурено. И наистина едно добро пристанище за престой по пътя между Молукските и Филипинските острови щеше да привлече много кораби, особено след като бъде прокопан Суецкият канал, който да замени пътя през нос Добра надежда. Хари Грант беше от тия, които поддържаха в Англия проекта на Лесепс и не намесваха политически съперничества в едно велико дело от международен интерес.
След изследването на Нова Гвинея „Британия“ отишла в Калао, за да попълни запасите си, откъдето на 30 май 1862 година тръгнала обратно за Европа през Индийския океан и през нос Добра надежда. Три седмици след тръгването се разразила страшна буря, която повредила кораба и го лишила от възможност да бъде управляван. Корабът се наклонил и трябвало да отсекат мачтите. На дъното се отворила дупка, която не успели да запушат. Екипажът бил капнал, на края на силите си. Помпите не били в състояние да изчерпат всичката вода. Цели осем дни „Британия“ била играчка на ураганите. В дъното на кораба имало около 2 метра вода. Той потъвал постепенно. Лодките били отнесени от бурята. Трябвало да загинат с кораба, когато на 27 юни — както правилно бе разбрал Паганел — забелязали източния бряг на Австралия. Не след много корабът заседнал. Последвал страшен удар. В този момент Еъртьн, отнесен от една вълна, бил изхвърлен на брега и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, той се намерил между туземци, които го отвели във вътрешността на материка. Оттогава не бе чувал нищо за „Британия“ и предполагаше не без основание, че тя е загинала върху опасните рифове на залива Туфолд заедно с хората и стоката. Тук свършваше разказът за капитан Грант. На няколко пъти той предизвика мъчителни възклицания. Самият майор не намираше основание да се усъмни в истинността на разказа. Но след историята на „Британия“ личните преживелици на Еъртън бяха още по-интересни. Благодарение на документа никой не се съмняваше, че и капитан Грант, и двамата моряци са оживели след корабокрушението подобно на самия Еъртьн. От съдбата на единия можеше да се заключи за съдбата на другия. Затова помолиха Еъртьн да разкаже приключенията си. Той направи това просто и с малко думи.