Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Имате прекрасен кораб, милорде — каза той.
— Най-вече добър кораб — отговори Гленарван.
— А каква водоизместимост има?
— Двеста и десет тона.
— Ще се излъжа ли много — добави Еъртън, — ако кажа, че „Дънкан“ достига лесно петнадесет възли при пълна пара?
— Смятайте седемнадесет — отвърна Джон Манглс — и сметката ви ще бъде точна.
— Седемнадесет! — провикна се боцманът. — Но тогава нито един военен кораб, па бил той и най-добрият, не може да го стигне.
— Нито един! — отговори Джон Манглс. — „Дьнкан“ е истинска състезателна яхта, която няма да се остави да бъде надбягана при каквато и да е скорост.
— Дори и под платна? — запита Еъртън.
— Дори и под платна.
— В такъв случай, милорде, и вие, капитане — отговори Еъртън, — приемете поздравленията на моряк, който знае цената на корабите.
— Добре, Еъртън — отговори Гленарван, — останете на яхтата и ще зависи само от вас корабът да стане ваш.
— Ще помисля, милорде — отговори просто боцманът.
В този момент мистър Олбинет дойде да предупреди негова светлост, че вечерята е готова. Гленарван и гостите му се запътиха към каюткомпанията.
— Умен човек е Еъртън — каза Паганел на майора.
— Прекалено умен! — процеди през зъби Мак Набс, който без никаква причина не харесваше нито израза, нито маниерите на боцмана.
През време на вечерята Еъртън разказа интересни подробности за Австралия, която познаваше отлично. Той се заинтересува за числото на моряците, които придружаваха лорд Гленарван в експедицията му, и остана много учуден, когато научи, че само двама от тях, Мълреди и Уйлсън, ще го придружат. Той препоръча на Гленарван да вземе със себе си най-добрите моряци от „Дънкан“. Дори настоя на това, и то така много, че всяко съмнение у майора трябваше да изчезне.
— Но — каза Гленарван — нали нашето пътуване през Южна Австралия не представлява никаква опасност?
— Никаква — побърза да отговори Еъртън.
— В такъв случай трябва да оставим на кораба колкото може повече хора. На „Дънкан“ трябва да има хора за маневрите с платната и за поправката. Много е важно той да бъде точен на срещата, която ще му определим по-късно, и затова не трябва ла намаляваме екипажа му.
Еъртън даде вид, че разбира съображенията на Гленарван, и не настоя повече.
Като се стъмни, шотландците и ирландците се разделиха. Еъртън и фамилията Пади О’Мур се върнаха у дома си. Конете и колата трябваше да бъдат готови за другия ден. Заминаването бе определено за осем часа сутринта.
Леди Елена и Мери Грант се заеха с последните си приготовления. Те не продължиха дълго и главно не бяха толкова сложни, колкото тия на Жак Паганел. Ученият прекара една част от нощта да развива, почиства, навива и отново да развива лещите на далекогледа си, И затова той още спеше, когато на другая ден сутринта майорът го събуди с гръмкия си глас.
Джон Манглс бе вече наредил да пренесат багажа до чифлика. Лодката чакаше пътешествениците и те не закъсняха да се качат в нея. Младият капитан даде последните си заповеди на Том Остин. Той особено много наблегна на това, да чака в Мелбърн нарежданията на лорд Гленарван и да ги изпълни съвсем точно, каквито и да са те. Старият моряк увери Джон Манглс, че може да разчита на него. От името на екипажа той пожела на негова светлост успех в експедицията. Лодката се отдели и въздухът проехтя от едно гръмко „ура“.
След десет минути лодката беше на брега. Четвърт час след това пътешествениците стигнаха в ирландския чифлик. Всичко беше готово. Леди Елена бе възхитена от помещението си. Огромната кола със своите първобитни колела и дебели дъски й хареса много. Шестте вола, впрегнати два по два, имаха много патриархален вид, което подхождаше на колата.
— Дявол да го вземе! — каза Паганел. — Ето едно прекрасно превозно средство, което струва повече от всички пощенски коли в света. Къща, която се движи, която върви, която се спира, където ви е угодно! Какво по-хубаво може да се желае.
— Господин Паганел — отговори леди Елена, — надявам се, че ще имам удоволствието да ви приемам в салоните си?
— Как не, госпожо — отвърна Паганел, — това ще бъде голяма чест за мене! Имате ли вече определен приемен ден?
— За приятели ще бъда всеки ден вкъщи — отговори с усмивка леди Елена, — а вие сте…
— Най-преданият от всички — довърши галантно Паганел.
Размяната на учтивости бе прекъсната от пристигането на седемте коня, напълно оседлани. Водеше ги един от синовете на Пади. Лорд Гленарван се разплати с ирландеца и изрази горещите си благодарности, които честният колонист ценеше поне наравно с парите. Бе даден знак за тръгване. Леди Елена и мис Грант заеха местата си в отреденото им помещение, Еъртън седна на капрата, а мистър Олбинет в задната част на колата. Гленарван, майорът, Паганел, Робърт, Джон Манглс, двамата моряци, всички въоръжени с карабини и револвери, яхнаха конете. При тръгването Пади О’Мур извика „бог да ви помага“, което бе подето в хор от цялото му семейство. Еъртън нададе един особен вик и подкара с остена воловете, колата се заклати, дъските й изпращяха, осите заскърцаха в главините и скоро, след един завой, гостоприемният чифлик на честния ирландец изчезна от погледа.