61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Скрил се е някъде. В склада за метлите. Всичко е нагласено.
— Глупости!
— Имам опит в тези неща. Бягството поражда два основни проблема. Да се измъкнеш навън и да се спасиш от преследвачите си. Умните не постъпват така. Първо се скриват някъде в затвора и изчакват хайката да приключи. После тръгват. Но този рокер няма да тръгне никъде. Той изпълнява само първата част на ролята. На примамка.
Жената не каза нищо.
— Помисли си — настоя Ричър. — Бягството е много по-трудно, отколкото изглежда. Бас държа, че е някъде там, в периметъра на затвора. Утре ще огладнее и ще се измъкне от скривалището си. С широка усмивка на лицето, защото вече ще бъде късно.
— Ти си луд!
— Там е, повярвай ми. Поеми този риск, моля те!
— Ти си абсолютно откачен!
— Добре, да допуснем, че е така. Човекът наистина е избягал. Преди повече от пет часа и ти го знаеш. Има ли смисъл да изграждате периметъра, за който спомена?
Полицайката не отговори.
Сирените продължаваха да вият.
— Пет минути — рече Ричър. — Моля те. Това е всичко, което искам от теб.
Вместо отговор полицайката натисна бутона на прозореца и стъпи на газта. Стъклото се затвори и колата потегли. Задницата ѝ поднесе и здравата го фрасна в гърба. Останал без дъх, Ричър се просна в снега и безсилно гледаше как езерото от ярка светлина изчезва в далечината.
Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.
Ричър се надигна и бавно се повлече към ъгъла. Сирените млъкнаха. Толкова рязко, колкото когато се бяха задействали. Кънтящото ехо се задържа за част от секундата, после потъна в леда. Нощната тишина влезе в правата си. Не меката, подплатена от снеговалежа тишина, а нещо съвсем различно: странно пронизващо, пропукващо, скърцащо и съскащо присъствие на един измръзнал свят. Тътенът на стъпките му вървеше преди него, отразявайки се в леда и замръзналия сняг. Вятърът продължаваше да духа от запад и да забива хиляди ледени иглички в лицето му. Той се обърна назад. Беше изминал около сто и петдесет метра. Само толкова. Чакаха го още четири километра. Пътят беше пуст. Ричър беше абсолютно сам в нощта.
И му беше адски студено.
Започна да подтичва по коловозите. Подметките му се хлъзгаха на всяка крачка, търсейки опора в цепнатините, оставени от автомобилните вериги. Дишаше тежко. Леденият вятър проникваше през гърлото му и прогаряше дробовете му, като го принуждаваше да кашля и плюе.
Още три километра. Минимум трийсет минути. Твърде много. Чисто безумие. Дано някой е проявил кураж да остане при нея, помисли си той. Някой от седемте. Някоя от жените. По дяволите правилата. По дяволите плановете. Питърсън е мъртъв. Беше още топъл. Достатъчно оправдание. Някой от тях със сигурност щеше да събере кураж и щеше да прати федералните по дяволите. Поне един. А може би повече. Двама или трима.
А може би всички.
Или никой.
Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.
Но дали знаеше?
Дали го беше направила?
Ричър продължи напред. Една крачка, после втора, трета. Вятърът го блъскаше безмилостно. Ледени късчета барабаняха по шубата му. Почти не чувстваше краката и ръцете си. Влагата под клепачите му замръзваше.
В далечината се появи силуетът на някаква сграда. Банка с малък паркинг отпред. Първата сграда в чертите на града. Пред нея се издигаше висок бетонен пилон с електронна табела на върха. Червени цифри, показващи времето и температурата. Един и двайсет след полунощ. Минус 34,4 градуса.
Ричър ускори крачка. Най-после го обзе чувството, че върви в правилната посока. Отляво и отдясно се появиха първите къщи. Хранителни стоки, аптека, дивидита под наем, магазин за авточасти, експресни куриерски услуги, склад за опаковки, химическо чистене. Всички с отделни паркинги за клиенти с коли. Ричър забърза нататък. Започна да се поти, но треперенето не преставаше. Сградите се приближаваха. Над тях се очертаха втори етажи. Наближаваше центъра на града. Централната улица с четири платна вече беше близо. На не повече от четиристотин метра. Надясно за затвора, наляво за магистралата. Той премина напряко по една странична уличка и пое на юг към полицейския участък. Вятърът свиреше сред гората антени по покривите.
Още километър и половина.
Той излезе в средата на улицата. Самотна и тромава фигура, която подтичваше с къси, насечени крачки. Краката му се вдигаха и спускаха почти вертикално. Това беше единственият начин да се задържи прав. Никакви гъвкави и дълги скокове. Ледът не позволяваше. Очите му се замъглиха, гърлото му гореше. Прозорците от двете му страни бяха тъмни. Той беше единственото живо същество, което се движеше в бялата пустош на нощта.