61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Той стоеше на прага и чакаше.
Сирените продължаваха да вият.
Алис дойде пеша.
Видя я на трийсетина метра от себе си, осветена от луната. Високата жена бе навлякла дрехите, които ѝ бяха попаднали пред очите. Крачеше бързо, пързаляйки се по леда. Ръцете ѝ бяха разперени встрани като на въжеиграч, несресаната ѝ коса се вееше под плетена шапка. Появи се отдясно на пътя. Бледото ѝ лице беше извърнато към къщата на Питърсън, краката ѝ се движеха несигурно по заледената пътека. Ричър се отдели от вратата и пое към улицата. Срещнаха се в началото на алеята.
— Нямате ли кола? — попита той.
— Не можа да запали — отвърна жената.
Той погледна наляво към града.
Тя погледна към къщата.
— Как е Ким?
— Зле.
— Какво се е случило?
— Застреляха Андрю. На някакъв паркинг.
— Ужас!
— По-добре вървете при нея. Нощта ще бъде дълга.
— Нещата няма да приключат за една нощ.
— Ще се справите ли?
— Трябва да се справя.
— Обадете се на баща ѝ. Беше споменала, че ги посещава от време на време.
— Ще му се обадя.
— Успех.
Тя продължи нагоре по пътеката.
Той тръгна наляво по улицата.
Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.
Минута по-късно Ричър се намираше на трийсет метра от ъгъла на главната двупосочна улица, която пресичаше града от изток на запад. Центърът беше надясно, жилищният квартал оставаше вляво. Надяваше се, че там живее някое ченге. Максимум на десет минути път от участъка. Ченге, на което може да се довери. Но не Каплър, Лоуъл или Монтгомъри, а по-скоро някой от по-опитните. Човек, който си е бил у дома, свободен от дежурство. Който е чул сирените, облякъл се е и е скочил в служебната кола.
Ричър искаше да спре точно такъв човек, който да го закара в центъра.
И отчасти успя.
Зърна светлините от изток още на седемдесет метра преди ъгъла. Пулсираща синьо-червена светлина, която бързо се приближаваше. Усилена до гротескно сияние от отраженията в снега. Като приземяващо се НЛО. Огромна, напредваща хоризонтално, светла окръжност. Ричър ускори крачка, за да не я изпусне. Краката му се пързаляха, ръцете му се движеха тромаво в опит да запази равновесие. Лицето му вече беше замръзнало. Сякаш го бяха фраснали с бухалка, а после някой зъболекар му беше инжектирал солидна доза упойка. Оборудвана с вериги и зимни гуми, патрулката се движеше със сто километра в час, а Ричър с не повече от шест заради скованите си крака, които отказваха да се подчиняват. Непрекъснато се подхлъзваше и буксуваше. Ъгълът все още беше на петдесетина метра.
Нямаше да успее.
Но се оказа, че не е и нужно.
Ченгето го видя.
Колата забави ход, свърна в уличката на Питърсън и пое на север, срещу него. Ярки фарове, въртящи се сини и червени светлини на покрива, болезнени за очите. Той се закова на място и размаха ръце. Общоприетият сигнал за тревога. Широки кръгообразни движения.
Патрулката забави ход.
Той отскочи назад миг преди колата да спре с леко поднасяне. Шофьорското стъкло се плъзна надолу. Зад волана седеше жена. Бледо, подпухнало от съня лице. Разрошена коса, зачервени очи. Непозната на Ричър.
— Трябва да стигна до къщата на Солтър — изрече той почти нечленоразделно. Устните му бяха изтръпнали, а горната част на лицето му се беше превърнала в замръзнала маска. Долната не беше кой знае колко по-добре. Челюстните му стави помръдваха едва-едва.
— Какво? — попита полицайката.
— Трябва ми превоз.
— Докъде?
— До къщата на Джанет Солтър.
На осем километра от тях сирените продължаваха да вият. В купето се чуваше гласът на диспечера. Говореше тихо и бързо, опитвайки се да не звучи тревожно. Вероятно онзи възрастен мъж беше успял да се добере до работното си място на рецепцията. Жената миришеше на алкохол. Вероятно бърбън. Едно за лека нощ. А може би две или три.
— Кой си ти, по дяволите? — попита тя.
— Работех с Холанд и Питърсън — отвърна Ричър.
— Питърсън е мъртъв.
— Знам.
— Да не си онова, военното ченге?
— Да. И се нуждая от превоз.
— Няма да стане — рече жената.
— Защо тогава зави срещу мен?
— Не съм. Пътувам към местоназначението си.
— Затворът не е в тази посока.
— Изграждаме външен периметър с радиус километър и половина. Моята позиция е в северната му част.
— Какво се е случило?
— Рокерът е избягал. Килията му е празна.
— Не — рече Ричър.
— Какво значи „не“?
— Не е възможно. Това е някаква маневра. За отвличане на вниманието.
— Или е в килията, или го няма, приятел. А те казват, че го няма.