61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Извинявай. В центъра. На един паркинг.
— Какво е търсил там?
— Изпълнявал е дълга си. Проверявал е нещо.
— Той беше добър човек, знаеш ли? — рече тя.
— Знам.
— Имаме две момчета.
— Знам.
— Какво ще правя сега?
— Ще продължиш напред. Бавно, стъпка по стъпка. Ден след ден, час след час, минута след минута.
— Добре.
— Като започнеш веднага.
— Добре.
— Първата ни работа е да извикаме някой тук. Още сега. Някой, който да бъде с теб и да ти помага. Защото сега не бива да оставаш сама. Кажи на кого да се обадя.
— Защо не дойде началник Холанд?
— Искаше, но е зает с важно разследване.
— Не ти вярвам.
— Просто не може да се откъсне от разследването.
— Не е това. Не ти вярвам, че е искал да дойде.
— Чувства се отговорен. Добрият полицейски шеф винаги се чувства отговорен.
— Трябваше да дойде.
— Кого да повикам?
— Съседката.
— Как се казва?
— Алис.
— Телефонният ѝ номер?
— Бутон три на телефона.
Ричър се огледа. Телефонът беше на стената в кухненската част на всекидневната. Безжична слушалка на черна конзола. Всякакви бутони, плюс една червена нула в отделно прозорче. Която означаваше липса на съобщения на телефонния секретар.
— Ще останеш да лежиш, нали? — подхвърли той.
Отдалечи се от нея, влезе в кухнята и вдигна телефона. Беше с нормална клавиатура за набиране на нормални номера. Плюс бутон за памет, най-вероятно за бързо набиране на запаметени номера. Едно и две със сигурност бяха за Андрю — служебен и мобилен. Ричър натисна паметта, а после цифрата три. Номерът се набра автоматично. В слушалката прозвуча сигналът „свободно“. Той изчака доста дълго. Най-накрая насреща вдигнаха. Женски глас, сънлив и неособено разтревожен. Може би и нейният съпруг патрулираше някъде по улиците. Може би децата ѝ бяха отгледани другаде. Среднощните обаждания по телефона бяха толкова неприятни, колкото и почукването на вратата.
— Алис ли е? — попита Ричър.
— Да. Кой се обажда?
— Аз съм при съседката ви, Ким Питърсън. Тя има нужда от вас, веднага. Тази нощ убиха мъжа ѝ.
Кратка пауза, после Алис заговори. Но Ричър не чу нищо, защото думите ѝ потънаха в друг звук. Внезапен, силен, идващ отвън. Лаещ и виещ, пищящ и шепнещ. Звукът прекоси замръзналата земя като могъща приливна вълна, после се блъсна в стените на къщата. Стъклата задрънчаха.
Затворническите сирени.
Един без пет след полунощ.
Оставаха три часа.
38
В съзнанието на Ричър се появи кошмарна картина. Четириизмерна по отношение на времето, пространството и разстоянието. Полицаи се движат хаотично из целия град, от изток и запад, от север и юг. Реагират на заповедта на Холанд, сменят посоките и хукват към участъка. Седмината, които дежурят в къщата на Джанет Солтър, изскачат на уличката и се включват в суматохата. Скачат в колите и се насочват към затвора, изоставяйки възрастната жена на произвола на съдбата.
Тя е съвсем сама, напълно беззащитна. След като я отстрани, нападателят може да избира: да бяга, за да спаси живота си, или да се смеси с тълпата и да се върне обратно.
Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.
Ричър остави телефона и се обърна към Ким Питърсън.
— Трябва да вървя — меко промълви той. — Алис ще дойде всеки момент.
Той отвори входната врата и спря. Воят на сирените стана оглушителен. Почистената от сняг пътека беше пред очите му. Петнайсет метра до разклонението, още петнайсет до улицата. После километър и половина до центъра и още толкова до къщата на Солтър.
Пеша.
Нямаше кола.
Той затвори след себе си и с подхлъзване тръгна напред. Стигна до завоя и пое към хамбара. Старият пикап си беше на мястото. С монтиран отпред снегорин.
Но без ключ на таблото.
Ричър се обърна и забърза обратно към къщата. Почука на вратата. Изчака няколко безкрайно дълги секунди и отново почука. Този път по-силно. Ким Питърсън най-сетне отвори. Шокът беше отминал. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Беше се смалила, изглеждаше безпомощна.
— Извинявай — промълви той. — Трябват ми ключовете от пикапа.
Тя не отговори.
— Ким! Искам ключовете от пикапа! — настоятелно повтори той.
— Те са на връзката на Андрю — отвърна най-сетне тя. — В джоба му.
— Няма ли резервни?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Пикапът е много стар.
— Но въпреки това трябва да има резервни ключове.
— Мисля, че са изгубени.
Жената отмести поглед, обърна се и тръгна по коридора. Спъна се и за миг се опря на стената. Ричър притвори входната врата и зачака появата на съседката Алис. В Южна Дакота разстоянията са големи, фермите са далеч една от друга. Алис почти сигурно щеше да дойде с кола, която може да поиска назаем.