Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Какво има? — Шери се отдръпна назад от таблото, където я беше запратила маневрата ми. — Да не си полудял?
Денят беше ясен и безоблачен, а въздухът толкова прозрачен, че всяка част от боядисаната в синьо и бяло красива яхта изпъкваше като на картина. Тя бе застанала на котва при изхода на пристанището, където обикновено спираха отбиващите се кораби с туристи или пък редовните пощенски кораби.
Беше празнично украсена с разноцветни сигнални флагчета и успях да зърна хората от екипажа, облечени в бели тропически костюми, надвиснали над перилата и загледани към брега. Пристанищният катер се приближаваше към яхтата, понесъл лоцмана на пристанището, митничаря и доктор Макнаб.
— Това ли е „Мандрейк“? — попита Шери.
— „Мандрейк“ и Мани Ресник — отвърнах аз и направих обратен завой на пътя.
— Какво си решил да правиш? — попита тя.
— Единственото, което няма да направя, е да се покажа в Сейнт Мери, докато Мани и отраканите му момчета са на брега. Вече съм се срещал с повечето от тях при обстоятелства, от които красивото ми лице за малко не изгоря до кокал.
При първата автобусна спирка в подножието на хълма, откъдето се завиваше за Залива на костенурките, имаше малък магазин, от който ми пращаха яйца, мляко, масло и други хранителни стоки. Собственикът му се зарадва, че ме вижда, и размаха неплатената ми сметка като печеливш билет от лотарията. Платих му и се затворих в стаичката отзад, за да се обадя по телефона.
Чъби нямаше телефон, но съседът му го повика да говори с мен.
— Чъби — започнах аз, — големият бял плаващ публичен дом, дето е спрял на стоянката за пощенските кораби, не е наш приятел.
— Какво искаш да направя, Хари?
— Действай бързо. Покрий бидоните с вода с мрежи и се престори, че отиваш за риба. Излез в открито море и завий към Залива на костенурките. Ще натоварим всичко от плажа и ще тръгнем към Топовния риф веднага щом се стъмни.
— След два часа ще бъда в залива — каза той и затвори.
Пристигна след час и четирийсет и пет минути. Една от причините, поради които обичам да работя с него, е, че винаги може да се разчита на обещанията му.
Щом слънцето се спусна и видимостта намаля до сто ярда, ние се измъкнахме от Залива на костенурките и когато изгря луната, бяхме доста далеч от острова.
Сгушени под платнището върху едно от сандъчетата с гелигнит, двамата с Шери обсъждахме появата на „Мандрейк“ в Гранд Харбър.
— Първото нещо, което ще направи Мани, е да прати момчетата си с пачки мангизи да поразпитат из кафенетата и кръчмите. „Някой да е виждал Хари Флечър?“ и пияниците ще се наредят на опашка, за да им кажат каквото знаят. Как мистър Хари е наел лодката на Чъби Андрюс и как са се гмуркали за раци. Ако Мани има късмет, някой ще го насочи към уважаемия Фредерик Кокър — и Фред ще му каже всичко, което знае, стига цената да е добра.
— И какво ще направи после?
— Направо ще му призлее, като разбере, че не съм се удавил в река Севърн. Когато се оправи, ще изпрати няколко души да претършуват и потрошат хижата при Залива на костенурките. Но и там ще удари на камък. После хубавичката мис Лорна Пейдж ще ги поведе към предполагаемото място на корабокрушението при Голямата чайка. Там ще се помотаят два-три дни — докато разберат накрая, че имат само една корабна камбана.
— А после?
— Е, после Мани направо ще побеснее. Мисля, че Лорна ще си има доста неприятности — но не искам да знам какво ще се случи след това. Ние трябва да направим всичко възможно да останем незабелязани и да се гмуркаме като бобри, за да извадим от потъналия кораб „светините“ на полковника.
На следващия ден нивото на вълните беше такова, че не можехме да преминем през протока преди обяд. Така ни остана време да се подготвим. Отворих едно от сандъчетата с гелигнит и извадих десет от покритите с восък жълти пръчки. Затворих отново сандъчето и го зарових заедно с другите две в песъчливата почва на палмовата горичка, доста надалече от лагера ни.
После Чъби и аз се заехме да приготвим всичко необходимо за взривяването. Устройството ни беше измислено от самите нас, но вече бе доказало качествата си. Състоеше се от две деветволтови батерии за транзистор, поставени в обикновена кутия. Имахме четири бобини с тънка изолирана медна жица и детонатори в кутия от пури. Всяка от смъртоносните сребристи тубички беше внимателно увита в памучна вата. В кутията имаше и различни детонатори за часовников механизъм, големи колкото молив.
Двамата с Чъби се усамотихме, докато сглобявахме устройството, закрепвайки електрическите детонатори към ръчно изработените клеми, които бях запоил за целта.