Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Кучетата се сдавиха, скимтяха и виеха в агонията на страха и омразата, искаха да нападнат мечока, но страхът надделяваше над яростта. Децата пищяха, а хората се дърпаха по-далече от побеснелите кучета. Мечокът се обърна, бавно и тромаво, но после нападна внезапно и замахна с тежка лапа към кучетата. Те се разпръснаха, а неколцина млади мъже ги прогониха с камъни и пръчки.
Мечокът се клатушкаше и оглеждаше тълпата с големите си печални очи. Виждах добре животното и забелязах, че носи кожен нашийник с малки шипове. На нашийника бяха закрепени две вериги, придържани от ръцете на двама мъже. Чак сега ги забелязах. Те бяха мечкари, облечени в жилетки, тюрбани и панталони, всичко в крещящ електриковосин цвят. Дори гърдите и лицата им бяха боядисани в синьо, както и металните вериги и нашийника на мечока. Животното се обърна и отново ме погледна в очите. И, невероятно, единият от мъжете, които стискаха веригите, се обърна към мен по име:
— Господин Лин? Вие сте господин Лин, аз така мисля? — попита той.
Мечокът килна глава, все едно и той ми задаваше същия въпрос.
— Да! — обадиха се гласове в тълпата. — Да! Това е господин Лин! Това е Линбаба!
Продължавах да стоя на вратата толкова изумен, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря. Хората се смееха и подвикваха. Няколко по-храбри деца се промъкнаха по-близо, че да могат да пипат мечока със стрелкащи пръсти. Майките им писнаха, засмяха се и ги притеглиха обратно в прегръдките си.
— Ние сме ваши приятели — каза един от синьоликите мъже на хинди. Зъбите му блеснаха, ослепително бели на синия фон. — Носим ви вест.
Другият мъж извади смачкан жълт плик от джоба на жилетката си и ми го показа.
— Вест? — успях да попитам.
— Да, важно известие за вас, сър — отвърна първият. — Но първо трябва да извършите нещо. Има обещание, за да ви дадем писмото. Голямо обещание. Много ще ви хареса.
Говореха на хинди, а аз не знаех думата вачан, която означава обещание. Излязох от колибата и запристъпвах около мечока. Вън имаше повече хора, отколкото си представях, и те се бяха скупчили малко по-далеч от обсега на мечешката лапа. Неколцина повтаряха на хинди думата вачан. Бърборенето на други гласове, на няколко езика, заедно с крясъците, хвърлените камъни и лаещите кучета възпроизвеждаха звуков ефект на малък бунт.
Прахът по калдъръмените пътеки се вдигаше на облаци и се вихреше и въпреки че се намирахме в центъра на модерен град, това място с бамбуковите колиби и тълпата от зяпачи можеше да е село в някоя затънтена долина. Мечкарите, когато ги разгледах по-подробно, ми се сториха фантастични същества. Голите им ръце и гърди бяха силни и мускулести под синята боя, а панталоните им бяха украсени със сребърни звънчета и кръгчета и пискюли от червена и жълта коприна. И двамата бяха с дълги коси, които носеха на расти, два пръста дебели и увити по краищата със сребърна тел.
Почувствах ръка на рамото си и едва не подскочих. Беше Прабакер. Обичайната му усмивка бе неземно широка, а черните му очи — щастливи.
— Такъв късмет имаме, че живееш с нас, Лин. Ти винаги докарваш толкова приключения съвсем не скучни!
— Не съм ги довел аз, Прабу. Какво разправят те, по дяволите? Какво искат?
— Те ти носят известие, Лин. Но има вачан, обещание, преди да ти го дадат. Има… таковата… уловки.
— Уловки?
— Да, да. Нали това е английската дума? Уловки. Това означава като малко отмъщение за че си добър.
— Прабакер се усмихна щастливо при възможността да ми сподели някое от определенията си на английски. По навик или пък по случайност, той винаги уцелваше най-дразнещия момент, за да ми ги преподнесе.
— Да, Прабу, знам какво е уловка. Но не знам кои са тези! От кого е известието?