Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Мислех си за видяното през днешния ден, за това какво правеха хората за себе си в това малко градче с двайсет и пет хиляди души, без полиция, съдии, съд и затвори. Мислех си за нещо, казано от Касим Али преди седмици, когато двете момчета, Фарук и Рагхурам, бяха понесли наказанието си, като цял ден работиха вързани в тоалетната. След като се почистиха с ведро топла вода и се преоблякоха в нови лунги и чисти бели потници, двамата се изправиха пред събранието на техните семейства, приятели и съседи. Фенерите, разлюлени от вятъра, предаваха златната искра от око на око, а сенките се гонеха по тръстиковите стени на колибите. Касим Али обяви наказанието, определено от съвета на приятелите и близките — индуисти и мюсюлмани. Наказанието им, че са се сбили заради религия, беше всеки да заучи една цяла молитва от религиозните обреди на другия.
— Така ще е справедливо — обяви Касим Али онази вечер, а очите му с цвят на дървесна кора гледаха меко младежите, — защото справедливостта е преценка, едновременно честна и опрощаваща. Не може да има справедливост, докато всички не останат доволни дори и тези, които ни обиждат и трябва да си понесат наказанието от нас. От начина, по който постъпихме с двете момчета, виждате, че правосъдието не е само начин да наказваме тези, които грешат. То е също и опит да ги спасим.
Знаех тези думи наизуст. Бях ги записал в работния си дневник скоро след като Касим Али ги изрече. И когато в деня на мъките на Мария и на срама на Джозеф аз се прибрах у дома, запалих лампа, отворих черния дневник и се вгледах в написаните думи. Някъде наблизо сестрите и приятелките утешаваха Мария и вееха с ветрила на пребитото й изранено тяло. В колибата на Джозеф Прабакер и Джони Пурата дежуряха първа смяна край съседа си, докато спеше. Беше горещо, беше времето, когато дългите сенки на вечерта се превръщат в нощ.
Вдъхнах задушния въздух, прашен и напоен с ароматите от огньовете, на които готвеха. И беше тихо в тези тъмни мигове на размисъл — толкова тихо, че чувах как капчици пот капят от измъченото ми лице по страницата, една след друга, и всяко мокро кръгче се разливаше и пропиваше в думите честна… опрощаваща… наказваме… спасим…
Дванайсета глава
Едната седмица стана, три седмици, единият месец — пет месеца.
От време на време, докато обикалях улиците на „Колаба“ с клиентите си туристи, засичах Дидие, Викрам или някой друг от компанията в „При Леополд“. Понякога виждах и Карла, но никога не я заговарях. Не исках да я поглеждам в очите, докато бях беден и живеех в бордея. Бедността и гордостта са верни братя по кръв, докато единият, неизменно и неизбежно, не убие другия.
По време на този пети месец изобщо не виждах Абдула, но поредица от непознати и понякога твърде странни куриери идваха в бордея с новини от него. Една сутрин седях сам на масата в колибата си и пишех, когато свирепият лай на кучетата в гетото ме накара да се откъсна от работата — никога не ги бях чувал да лаят така неистово. В този лай имаше ярост и ужас. Оставих писалката, но не отворих вратата, дори не помръднах от стола. Кучетата често се разяряваха нощем, но за пръв път ги чувах да лаят така свирепо денем. Звукът бе пленителен и тревожен. И когато разбрах, че глутницата бавно се приближава все повече до колибата ми, сърцето ми задумка в гърдите.
Остриета от златно утро пронизваха дупките и пробойните в тънките тръстикови стени на колибата ми. Тези лъчи, в които танцуваха прашинки, започнаха да примигат, когато по пътеката навън се втурнаха хора. Към воя се присъединиха викове и крясъци. Огледах се. Единственото оръжие, с което разполагах в малката си къщичка, беше дебел бамбуков прът. Стиснах го. Бесният лай и гласовете се носеха пред къщата ми и като че бяха насочени към вратата.
Отворих тънкото парче шперплат, което ми служеше за врата, и веднага пуснах пръчката. Там, на половин метър от мен, стоеше огромен кафяв мечок. Животното се издигаше над мен и изпълваше входа с великолепното си мускулесто, космато тяло. Стоеше изправено на задни крака, а грамадните му лапи бяха вдигнати на височината на раменете ми.
Присъствието на звяра подлудяваше кучетата на гетото. Те не смееха да се приближат и в свирепия си гняв се сдавиха помежду си. Без да обръща внимание нито на тях, нито на възбудената тълпа хора, мечокът се наведе към вратата и се втренчи в очите ми. Очите му бяха големи, чувствителни, с цвета на топаз. Той изръмжа. Ръмженето му далеч не беше заплашително — тътнещ, гръмовен и странно успокояващ звук, по-красноречив от молитвата, която редях наум. Щом го чух, страхът ми се изпари. На половин метър от мен усетих как вибрациите на дивия рев ме блъснаха в гърдите. Наведох се и накрая само няколко сантиметра отделяха лицето ми от неговата муцуна. Пяната се втечни и закапа от мокрите му черни челюсти. Мечокът не ми желаеше злото. Някак бях сигурен в това. Очите на звяра казваха нещо друго. Това продължи само секунди, но в тази пулсираща тишина усещането за животинска тъга, непомрачено от разум и ненакърнено в своята страст, беше толкова силно и чисто, докато се гледахме в очите, че времето ми се стори много по-дълго и исках да продължи още.