Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Прабакер задърдори бързо на хинди, във възторг, че е център на вниманието в разговора. Мечкарите му отговориха подробно, със също толкова бърза реч. Не разбирах кой знае колко от това, което се говореше, но онези сред тълпата, които бяха достатъчно близо да чуват, избухнаха в смях. Мечокът се отпусна на четири крака и подуши краката ми.
— Какво казаха те?
— Лин, нямало да кажат кой праща това известие — каза Прабакер, като едва потискаше смеха си. — Това е голяма тайна и те няма да я кажат. Имат нареждания да ти дадат това известие без нищо обяснения, и с една уловката за теб, като обещание.
— Каква уловка?
— Ами, трябва да прегърнеш мечока.
— Какво?!
— Да го прегърнеш мечока. Трябва него много да го гушнеш, ето така.
Той ме сграбчи в силна прегръдка и долепи глава до гърдите ми. Тълпата буйно заръкопляска, мечкарите задюдюкаха пронизително и дори и мечокът така се трогна, че се изправи и изтанцува една тромава джига. Озадачението и очевидната неохота по лицето ми разсмя още по-силно хората.
— Няма да стане — поклатих глава.
— О, да — засмя се Прабакер.
— Шегуваш ли се? Няма да стане, мой човек.
— Таклийф нахин — извика единият от мечкарите. Няма проблеми.
— Няма страшно! Кано е много добричък. Кано е най-добричкият мечок в цяла Индия. Кано обича хората.
Той се приближи до мечока и закрещя команди на хинди. Щом мечокът Кано се изправи в цял ръст, мечкадарят се приближи и го прегърна. Мечокът сключи лапи около него и се залюля напред-назад. След няколко секунди пусна мъжа, който се обърна към бурно аплодиращата го тълпа с лъчезарна усмивка и се поклони артистично.
— Няма да стане — повторих аз.
— О, Лин, хайде де! Прегърни мечката! — примоли ми се Прабу през смях.
— Никакви мечки няма да прегръщам, Прабу.
— Хайде де, Лин, не искаш ли да разбереш какво е то известието?
— Не.
— Може да е важно.
— Не ми пука.
— Може да ти хареса да прегръщаш мечки, Лин, нали така?
— Не.
— Може.
— Няма.
— Е, може би, искаш ли аз пак да те прегърна силно, за упражнение?
— Не. Но все пак благодаря.
— Тогава хайде, прегърни мечока, Лин.
— Съжалявам.
— Ох, моля ти сеее! — придумваше ме той.
— Не.
— Да, Лин, моля ти се, прегърни мечката! — насърчи ме Прабакер, молейки тълпата за подкрепа. Стотици хора се бяха скупчили на пътеката край къщата ми. Децата си бяха намерили безопасни наблюдателни места по покривите на по-здравите колиби.
— Хайде, хайде! — ревяха и кряскаха те.
Огледах поред всички засмяни лица около мен и разбрах, че нямам избор. Направих две крачки, протегнах ръце разтреперан и бавно се притиснах до рунтавата козина на мечока Кано. Той бе изненадващо мек под козината, едва ли не пухкав. Но дебелите предни лапи бяха само мускули и те се сключиха около раменете ми с могъща мощ, с нечовешка сила. Разбрах какво е да се чувстваш абсолютно безпомощен.
Мисъл, родена от уплахата, се завъртя в ума ми — Кано можеше да ми строши гръбнака толкова лесно, както аз да строша молив. Ревът на мечока тътнеше в гърдите му, до ухото ми. Мирис, подобен на мириса на мокър мъх, нахлу в ноздрите ми, примесен с друг, подобен на мириса на нови кожени обувки, и трети, като мириса на детско вълнено одеяло. Зад тях се долавяше и режещ мирис на амоняк, все едно трион прерязва кост. Шумът на тълпата намаля. Кано беше топъл. Кано се клатушкаше напред-назад. Козината, която стисках между пръстите си, беше мека и покриваше кожни гънки като по врата на куче. Вкопчих се в козината и се заклатушках с него. Притиснат в яката му хватка, на мен ми се струваше, че плавам или може би пропадам от някое възвишено място на неизразим мир и обещания.
Ръце разтърсиха раменете ми, отворих очи и видях, че съм паднал на колене. Мечокът Кано ме бе пуснал от прегръдката си и вече беше стигнал края на късата пътека — отдалечаваше се с бавната си тромава стъпка, придружен от мечкарите и свитата от хора и пощурели кучета.
— Линбаба, добре ли си?
— Добре съм, нищо ми няма. Сигурно… Зави ми се свят, — май. — Кано хубавичко те стискаше, нали? Ето, ето ти известието. Прибрах се в колибата си и седнах на масичката, скована от щайги. В смачкания плик имаше бележка, написана на машина на същата жълта хартия. Беше на английски и заподозрях, че е напечатана от някой от професионалните писачи на писма на Улицата на писателите. Беше от Абдула.