Работилницата на дявола

Десилва кимна, а Зол се приближи до Крис и каза:

— Съжалявам за дъщеря ви. Но посоката, която сме избрали тук, е правилната. За съжаление, понякога се налага да се простим със смели войници.

— Я си го начукай — изръмжа Крис. — Извиненията и шибаните сантименталности не се приемат.

Стейси и Крис бяха на задната седалка. Караха ги към екзекуцията им. Двамата гледаха стъписани как Нино Десилва завива наляво, отклонява се от черния път и се насочва към една пуста част на базата, там, където щяха да бъдат гробовете им.

Десилва бавно спря, но не угаси двигателя, а сложи ръка на деветмилиметровия си пистолет „Берета“. Тримата седяха и мълчаха.

Сетне Нино Десилва погледна в огледалото за обратно виждане и изпитателно се вторачи в пленниците. Крис и Стейси бяха принудени да се прегърбят, защото белезниците им бяха закачени за метални скоби на пода на колата.

— Имаш добро военно досие — каза Нино на Крис.

— Да. И какво от това? Медалът, който ще ми дадеш сега, е с формата на куршум.

Десилва се обърна и погледна Крис и Стейси през металната решетка.

— Онова, което каза за затвора в Хънтсвил… и за биологичните оръжия, които сме разработвали тук през осемдесетте години… Вярно ли е?

— Не чу Зол да го отрече, нали?

— Не постъпих в армията, за да убивам американци — неочаквано каза Десилва.

— Никой от нас не е мислил, че ще прави това — рече Крис.

— Брат ми участва в Пустинна буря. И се разболя. Вече не може да прави нищо. Само лежи. Няма никаква енергия. По тялото му има обриви. Дори съпругата му го напусна. Управлението по въпросите на воините ветерани казва, че болестта е в главата му, нещо като психически шок, все едно мозъкът му е прецакан. Но това са пълни глупости.

Стейси разбра, че Десилва няма желание да изпълни заповедта на Зол, и каза:

— Биологичните оръжия, които те са разработвали, са причинили болестта на брат ви, капитане. И сега това оръжие е в ръцете на бели расисти, които няма да се поколебаят да го използват.

Но Десилва сякаш не я чу. Той явно повторно преживяваше нещо. Когато отново заговори, гласът му беше тих, почти шепот.

— Аз убих онзи индианец в Бадуотър, Тексас… Пазача. Той просто се изпречи на пътя ни. Но имах заповеди и го убих. Оттогава не мога да спя. — Той наведе глава и се вторачи в нещо. — И аз откраднах трупа на онзи млад скитник. А сега трябва да убия теб, носител на Сребърна звезда, морски пехотинец като мен, и една жена. Какъв е смисълът?

— Пусни ни. Зол няма да разбере. Когато ни намери, ще бъде късно.

— Затънал съм до гуша — продължи Нино. — Всичко се промени, откакто убих онзи индианец. Всичко.

Десилва дълго мълча, после угаси двигателя и извади беретата. Отвори вратата, слезе от колата и хвърли на задната седалка ключовете от белезниците.

— Какво ще правиш? — попита Крис.