Розата и бодилът [bg]

— И той ли е погинал сред пламъците? — попита Амрат.

— Успя да избяга, но със сериозни обгаряния. В момента за него се грижи целител. Може да изминат дни, преди момчето да дойде в съзнание и да узнаем какво се е случило в действителност. Във всеки случай сме го поставили под стража — заяви Брага.

— Ако е бил част от заговора, защо му е било да спасява Ариста? — попита кралят.

— Не знаем.

— Аз мисля, че той трябва да бъде екзекутиран — каза Салдур. — За съжаление съм виждал това много пъти: отровата на бащата покварява и сина. Най-вероятно момчето е било подтикнато от гузна съвест; страхът от Новроновото правосъдие го е накарал да спаси принцесата. Всичко това е ужасна трагедия. — Епископът поклати глава. — Ако бяхте ме послушали, господарю, в този момент кралицата още щеше да се намира сред нас.

Отново обвинението, този път открито.

Амрат изтегли огромния меч на Толин Есендън от ножницата си. Смазаното острие изникна с лекота. Кралят копнееше за мига, в който то ще се вреже в шията на епископа.

Владетелят направи крачка напред и повдигна острието. Очите на свещеника се разшириха от ужас, той се сви назад.

В следващия миг лъскавото оръжие на Лео пресрещна неговото и го изблъска встрани.

— Амрат… той не искаше да каже това.

Кралят дишаше тежко, със съскав дъх, който тежко повдигаше гръдта му. Салдур се бе препънал и беше паднал по гръб; дъждът капеше върху старческото му лице. Това падане бе спасило живота му.

— Ако още веднъж те чуя да казваш, Саули, че вината е моя, ще те разсека на две и ще те окача на площада, за да имат селяните нов труп, към който да се пулят!

Това вече не беше изръмжаване, а гръмовен рев.

— Простете, Ваше Величество. Аз само…

— Мълчете, епископе — каза Лео. Той все още удържаше огромния меч с тънката си рапира. — Ако възнамерявате да останете жив, замълчете и си вървете.

Салдур се изправи на крака — изненадващо бързо за човек на неговите години — и се оттегли от полуразрушената зала.

Граф Пикъринг отдръпна оръжието си. Огромният меч бавно се отпусна към пода. Тогава, във внезапен изблик на ярост, Амрат го издигна отново и с крясък го стовари върху една от масивните дъбови греди, полуразядена от огъня. Тежкото острие изкънтя при врязването си в дървото. Кралят продължаваше да беснее и замахва. Около него захвърчаха трески. Брага и Лео мъдро отстъпиха.

След няколко минути владетелят се успокои и остана да диша тежко. Капките пот се примесваха с дъжда.

Амрат пусна меча си на земята, коленичи и зарови лице в дланите си.

— Трябваше да остана тук.

— Тогава само щеше да умреш заедно с нея — каза Лео, почти останал нечут сред тропота на дъжда.

— Трябваше и аз да си отида с нея. По-добре от това.

— Тогава кралството щеше да остане без владетел.

— Майната му на кралството! Синът ми щеше да заеме мястото ми.

— Децата ти са още прекалено малки.

— Тогава Пърси щеше да стане регент. А на мен… на мен нямаше да ми се налага да се чувствам по подобен начин. — Амрат повдигна погрознялото си от плач лице към Брага. — Как успяваш? Как си намерил сили да продължиш да дишаш, след като Клер я няма?