Розата и бодилът [bg]

— Върви си!

— Позволете ми да вляза, аз…

— Кълна се, че ще пребия до смърт всеки, прекрачил прага на тази стая!

Амрат придърпа съпругата си по-близо. Ако стиснеше очи достатъчно силно, почти можеше да си представи, че нищо от това не се е случвало. Че той не я е изоставил в единствената нощ, когато тя ще се нуждае най-силно от него.

Владетелят вече почти не виждаше. Не бе спрял да плаче още от секундата, в която беше видял Ан и невярващо бе притичал до нея, за да я събуди. Бе прогонил всички останали и бе хвърлял подире им столове, табуретки и маси. Ако някой от тях бе му попаднал в ръцете, щеше да се озове разкъсан. В онзи момент кралят се бе превърнал в истински мечок, див, ранен и опасен.

Беше му трудно да диша. В гърдите му беше останало смазано сърце, накъсано в мъка. В тишината на спалнята дори нелепото го измъчваше.

Защо казах, че обичта ми зависи от това дали си готова да се явим на приема?

— Разбира се, че те обичам, Ан. Винаги съм те обичал… Винаги ще те обичам. Трябваше да го кажа. Бях глупак. Онова беше глупава шега.

И от затворените му очи продължаваха да се стичат сълзи, да се плъзгат по бузата му и да капят в прекрасната й коса.

— Кралю. — Този път беше Лео. Вратата се отвори, прага пристъпиха Олрик и Ариста. Очите и на двамата бяха зачервени. — И собствените си деца ли ще убиеш? — попита графът.

Преди Амрат да е успял да се изправи, децата вече се втурваха към леглото.

— Татко? — Ариста стоеше по-напред, пред Олрик, който се бе вторачил в майка си.

— Не бива да… — Той отново се задави. — Не бива да влизате тук. Вървете в… — Владетелят се преви и започна да повръща.