Вратите на Рим [bg]

Юлий кимна и изправи рамене. Знаеше, че начинът, по който ще се представи пред другите, ще повлияе на мнението им за него. Ако го видеха да върви с изправени рамене и гръб, щяха да го приемат сериозно. Спомни си как баща му му казваше как се водят войници: „Дръж главата си изправена и не се извинявай, освен ако не е абсолютно наложително. Направи го само веднъж, на висок глас и с ясни думи. Не хленчи, не се защитавай, не се крий. Мисли, преди да говориш, а когато се обърнеш към някого, не изричай много думи. Войниците уважават мълчанието; мразят бъбривците“.

Рений го беше научил как да убива бързо и ефикасно. Но все още трябваше да се учи как се печели лоялност.

Двамата с Марий бавно тръгнаха по стената: спираха да поговорят с всеки войник и хвалеха всички за готовността им.

Юлий отвръщаше с кимване на поздравите на войниците. Напрежението им си личеше ясно. Спря при един плещест мъж, който нагласяваше здрав метален арбалет, вграден в камъните на стената.

— Какъв е обсегът му?

Войникът бързо отдаде чест.

— Ако вятърът духа откъм гърба ти, триста крачки, господарю.

— Прекрасно. Може ли да се прицелва?

— Донякъде. Засега не е много точно. В работилницата правят подвижна платформа.

— Добре. Изглежда наистина смъртоносен.

Войникът се усмихна гордо и изтри с парцал механизма, който връщаше тежките ръчки обратно.

— Как се казваш, войнико?

— Лепид, господарю.

— Ще ми кажеш колко души е повалила тази машина, Лепид.

Войникът отново се усмихна.

— Със сигурност ще повали доста. Никой няма да влезе в моя град без позволението на Марий.

— Добре, добре.

Юлий продължи. Усещаше се малко по-уверен. Ако всички войници бяха като Лепид, на света нямаше армия, която да превземе Рим. Настигна вуйчо си, който тъкмо отпиваше от една сребърна манерка.

— О, Марсе! Какво е това, оцет ли?

Офицерът, който му бе дал манерката, едва сдържаше усмивката си.

— Сигурно си свикнал на по-добро вино, господарю. Малко е непрекипяло.

— Обаче как загрява! — каза Марий и пак надигна манерката, после обърса уста с опакото на ръката си. — Прати известие на префекта на казармите. Мисля, че по някоя манерка за офицерите е точно това, от което се нуждаят в студените нощи.

— Разбира се, господарю — отвърна мъжът.

Намръщи се леко, докато се опитваше да изчисли ползата от това, че ще е единственият доставчик на легиона. Резултатът явно му хареса и той отдаде чест, докато Юлий минаваше край него.

Накрая Марий стигна каменните стъпала, които водеха до улицата, отбелязваща края на тази част от стената. Юлий беше говорил или поздравил, или изслушал всичките сто войници на този участък. Усещаше мускулите на лицето си схванати, но чувстваше и гордостта на вуйчо си. Това бяха добри войници, чудесно беше да знае, че са готови да дадат живота си по негова заповед. Властта съблазняваше и Юлий се радваше на отразената й топлота, която усещаше и у вуйчо си. Изпита растяща възбуда, докато заедно със своя град очакваше пристигането на Сула и падането на нощта.