Вратите на Рим [bg]

Усети как дръпват главата му назад и зачака удара по оголеното си гърло. Но ударът не дойде и след дълги секунди очите му се съсредоточиха върху застрашителната черна маса около Порта Сакра. Хора гъмжаха там и тела я застилаха като неприлично одеяние. Видя как няколко души вдигат огромната греда на резето, после чу припукването на факлите, които грейнаха през пролуката. Голямата порта полека се отвори — легионът на Сула стоеше зад нея, а самият Сула беше начело, с коса, вързана със златна жица, с чисто бяла тога и златни сандали. Марий премига, за да махне кръвта от очите си, и в далечината чу подновения звън на оръжията — Първородните се стичаха от целия град, за да спасят военачалника си.

Бяха много закъснели. Врагът вече беше вътре и той беше загубил. Щяха да изгорят Рим, знаеше го. Сега никой и нищо не можеше да ги спре. Войските му щяха да бъдат победени, щеше да настане касапница, градът щеше да бъде изнасилен и унищожен. Утре, ако Сула беше още жив, щеше да наследи мантия от пепел.

Ръката, която стискаше косата на Марий, го дръпна силно, за да вдигне главата му по-високо — далечна болка сред многото други. Марий усети студен гняв към мъжа, който толкова властно се приближаваше към него, но гневът беше примесен и с уважение. Нима всеки човек не беше преценяван по това какви врагове има? Тогава Марий наистина беше велик. Мислите му се разпиляха, замъглени от тежките удари. Загуби съзнание, както му се стори само за няколко секунди, но се свести, когато един войник със сурово лице му нанесе няколко удара и направи гримаса, когато пръстите му се изцапаха с кръв. Започна да ги бърше в мръсната си дреха, но един силен, ясен глас го вцепени:

— Внимавай, войнико. По ръцете ти е кръвта на Марий. Вярвам, че му дължиш малко уважение.

Мъжът зяпна Сула — явно не можеше да го разбере. После отстъпи няколко крачки в сгъстяващата се тълпа войници, като държеше ръцете си далеч от тялото.

— Малцина разбират това, нали, Марий? Какво е да бъдеш роден за величие.

Сула се приближи, та поваленият му неприятел да може да го погледне в лицето. Очите му блестяха от задоволство, каквото Марий се беше надявал, че никога няма да види. Той отмести поглед, изхрачи кръвта от гърлото си и тя се стече по брадичката му. Нямаше сили да заплюе Сула, а и нямаше желание да си разменя глупави остроумия с него в мига, преди да умре. Запита се дали Сула ще пощади Метела, макар да знаеше, че е малко вероятно. Юлий… надяваше се да е избягал, но най-вероятно и той беше сред изстиващите трупове, които се търкаляха наоколо.