Правилата на лова [bg]

Оябунът знаеше от опит, че прекалено големият брой участници в уличното нападение можеше да се превърне в пречка за успешното му осъществяване.

Въоръжени с огнестрелно оръжие, превъзбудени от покачването на адреналина в кръвта, те често стреляха един в друг, а нерядко и по обезпокоително голям брой от случайните минувачи. Когато си въоръжен със сабя и действаш от близко разстояние, което е неминуемо при дължина на острието, не надхвърляща и три стъпки, в един момент ставаше трудно да се определи кой кого налага в създалата се бъркотия, а жертвата нямаше шансове да се измъкне от хаоса на пръскащата навсякъде кръв и взелите погрешен прицел насинени крайници.

Независимо от това числеността определено можеше да бъде преимущество, ако се използваше правилно. Един потенциален герой, полицай или минувач би се втурнал срещу единичен нападател, но малцина са здравомислещите хора, които биха се изправили сами срещу половин дузина нападатели, размахващи саби и крещящи неистово бойни възгласи.

Оябунът беше привърженик на един сухопътен вариант на конфигурация, която на жаргона на бойната авиация се наричаше „дяволския чифт“. Летейки по двойки, водещият пилот обикновено извършваше нападението, докато вторият самолет, или „флагманът“, летеше вдясно от него и малко по-назад, с цел да го предпази от вражески изненади, особено от нападение откъм опашката.

Решил да използва прийома „дяволски чифт“, оябунът изпрати двама от хората си пред Фицдуейн, двама да го следват отзад, а той и неговият кобун останаха да пазят тила. Всички имаха радиовръзка — използваха замаскирани микрофони и малки предаватели, прикрепени към едното си ухо. Носеха слънчеви очила и хирургически ръкавици. Бяха облечени със сиви дъждобрани от полиетиленови влакна, от тези, които се купуват, когато човек не разполага с пари в брой, и с качулки от същата материя.

Тези безформени облекла бяха не само добра маскировка, но щяха да предпазят притежателите си от кръвта. Ударът с меч почти винаги водеше до смърт, но обикновено се оказваше изключително кръвопролитен. Човек не можеше да се измъкне с метрото, без да бъде забелязан, както смяташе да направи оябунът, ако дрехите му са подгизнали от кръв. Токио бе така пренаселен, че съществуваше неписаното правило да се държиш така, сякаш около теб не съществуват други хора, но и в този случай си имаше определени граници. Просто да си висиш прав в някоя от трамвайните коли на метрото, докато от дрехите ти капе кръв по обувките на съседа, това определено би породило някакви съмнения.

Предварително определеният нападател, един добре трениран якудза на около четиридесет години на име Миками, скъси дистанцията и сега следваше гайджина на около десет метра след него. Когато оябунът кажеше паролата в предавателя, той щеше да извади скрития под палтото си меч, щеше да се втурне напред и да нанесе удара. Щеше да използва низходящ диагонален удар, с който мечът щеше да разсече дясното раменно сухожилие и да проникне дълбоко в торса на жертвата, прерязвайки гръбначния стълб, и да разкъса много от вътрешните органи, а ако този удар се изпълнеше от специалист, използващ достатъчно голяма част от режещото острие на меча, тялото на жертвата щеше да бъде разсечено на две.