Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Видях го.
— Е, добре. Как се отрази това на представите ти за войната?
— Не искай да разсъждавам или да дрънкам празни приказки. Наистина не знам.
— Ясно. — Тя се загледа настрани и каза малко снизходително: — Поне отговори честно.
Пресегнах се през масата и стиснах ръката й.
— Не знам какво искаш да чуеш. Впечатлението е грозно — толкова ужасна и противна картина, че става почти свръхестествена. Подобно нещо не бива никога да се случва, но ето че се е случило. — Погледнах я и продължих: — Ти си имала време да го преосмислиш. Не става веднага. Когато бойците ветерани говорят за потиснати спомени и ненадейни проблясъци, имат предвид точно това. Никой не забравя. Просто не се знае кога ужасяващата касапница пак ще изплува на повърхността с пълна сила.
Тя като че разбра и малко се разочарова.
— Надявах се да проумееш защо в никакъв случай не бива да губим тази война. Не можем да отстъпим пред тези хора. Не и след всичко, което извършиха…
Явно тук се бе случило нещо, засегнало дълбоко представите на Биан за войната. Разбира се, подозирах го и преди. Но сега, когато бяхме по-близо не само в пространството, но и по дух, почвах да долавям по-ясно до каква степен е обладана от тази идея.
Всъщност навярно знаех какво има предвид. Идеята да се загуби една война представлява военна и политическа ерес. За войниците тя е знак за позор и безчестие; за нацията — стратегически провал; а за народа — мъчителен психически белег, който никога не зараства докрай.
Като Виетнам. Ето, вече трийсет години, откакто последният хеликоптер излетя над покрива на американското посолство, а ние все още не сме превъзмогнали спомена.
Прекъснаха ни гласове откъм предната част на самолета и след малко в заседателната зала влязоха Филис и Уотърбъри, придружени от трети човек — мургав арабин, облечен в искрящо бели одежди с изящна златна бродерия.
Филис беше облечена с елегантна лятна рокля в син цвят, а Уотърбъри с някакъв мръснокафяв тропически костюм, бели мокасини и бял колан, което изглеждаше страшно безвкусно дори когато беше на мода преди двайсетина години.
След размяната на кратки поздрави Филис каза:
— Добра работа свършихте.
— Благодаря — отвърна Биан, приемайки комплимента за чиста монета.
После Филис погледна към мен и натърти:
— Щях да се радвам обаче, ако не бяхте простреляли Бин Паша. Ама че бъркотия. Сега ще трябва да изчакаме с разпита, докато се възстанови. Ако е знаел къде се намира Заркауи, информацията може вече да е остаряла.
Очаквах да чуя това и все пак се раздразних. Не отговорих.
Тя си възвърна добрите маниери и каза:
— Нашият гост е шейх Турки ал Файеф от саудитското разузнаване. Присъства неофициално, за да ни дава съвети относно Бин Паша.
Ние с Биан се спогледахме изненадано. Много неща се бяха случили, откакто напуснахме Вашингтон. Значи неофициално?
Както и да е, шейхът нито се ръкува с нас, нито даде знак, че ни е забелязал. Изглеждаше отегчен и тъмните му очи шареха из самолета, сякаш чакаше всеки момент насреща му да изскочи търговец.
Уотърбъри реши, че твърде дълго е останал на втори план, и каза:
— Да сядаме. Тран и Дръмънд, мисля, че ни дължите отчет за мисията.
Шейхът веднага се настани на почетното място, което подсказваше как оценява положението си в групата.
За да не остане по-назад, Уотърбъри мина в другия край и седна срещу него.
Филис придърпа един стол в средата и седна до Биан.
Човек трябва да обръща внимание на тия неща. Явно Филис вече не командваше парада и юздите бяха в ръцете на Уотърбъри.
Естествено, той държеше час по-скоро да демонстрира това. Погледна ме и нареди с повелителен глас, който ми се стори крайно неприятен:
— Дръмънд, ти си пръв. Започни с кратко описание на мисията за сведение на шейх Ал Файеф. После бих искал да чуя всичко, което сте научили.
Преди да отговоря с нещо нецензурно, Филис се намеси:
— И, моля те… бъди кратък. Имахме дълъг и изтощителен полет.
В превод това означаваше: „Засега играй по свирката на тоя идиот и внимавай какво ще кажеш пред гостенина. И макар че не питаш, наистина беше гадно да пътувам осем хиляди километра в компанията на Марк Уотърбъри.“