Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
След десет минути Биан дойде в кухнята.
— Занимавал се е само с логистика — съобщи тя. — Не е участвал в планирането и изпълнението на ударите. Просто правел бомби и ги предавал на когото трябва.
— Радвам се да чуя, че не е от най-лошите.
— И той разправя същото. Настоява, че сам той никому не е сторил зло. Представяш ли си?
— Представям си. Каза ли нещо полезно?
— Общо взето, не. Оказа се, че онзи, когото застреляха хората на Ерик, бил шеф на Абдул. Той знаел за кого са бомбите, как се доставят и тъй нататък. — Тя взе сандвич от чинията ми и го захапа. — Би трябвало да предадем Абдул на военното разузнаване. Сведенията му сигурно ще се окажат полезни за армията. Технически подробности за бомбите например. Такива данни винаги имат значение за сапьорите. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Тя бе служила тук и знаеше как стоят нещата, затова кимнах. Бутнах чинията настрани и заедно се върнахме в апартамента. Когато влязохме, забелязах, че Биан е оставила сандвича на десетина сантиметра извън обсега на Абдул. Клетникът се извиваше като змиорка в напразни опити да го достигне. Изглеждаше силно раздразнен.
— Централното разузнавателно управление ти благодари за съдействието — казах му аз.
За момент той забрави сандвича, вдигна очи и се усмихна притворно.
— Колкото до предложението ни за закрила — уведомих го аз, — след дълги размишления реших къде да те пратя.
— Ъъъ… добре, господине. Сигурен съм, че изборът ви е правилен. Абдул може да бъде щастлив дори на студено.
— Обещах да е на топло. И ще изпълня обещанието си. — Той ме погледна с очакване и тогава нанесох удара. — Отиваш в „Абу Гариб“. Предаваме те на американските военни. Ще им съдействаш или ще разкажем на целия затвор, че си издал съратниците си. Разбра ли?
— Но, господине… вие обещахте на Абдул…
— Излъгах.
Помислих, че ще се разплаче. Погледнах го в очите.
— Преди един час бях в американската военна болница. Докараха десетки жени и деца, жестоко осакатени от бомба. Може да е била от твоите или на учениците ти. Дано се пържиш в ада.
Излязох.
Биан ме последва и тихо затвори вратата зад себе си.
Отправих се към салона, събух се, проснах се на удобния диван и след три секунди бях заспал непробудно.
26
Будилникът ме събуди в два и половина следобед. Отидох в апартамента, където Биан спеше на голямото легло, и събудих и нея.
Отскочихме до банята да си измием зъбите и да се наплискаме със студена вода, после минахме в кухнята. Сварихме си цяла кана кафе, сипахме в една купа фъстъци и солети и се прехвърлихме в заседателната зала, където седнахме да чакаме Филис и Адолф Уотърбъри.
Няколкото часа сън се бяха отразили добре на Биан. Дори настроението й изглеждаше по-бодро, макар че все още се държеше с мен малко хладно. Известно време водихме скучен, безцелен разговор, какъвто обикновено подхващат хората, когато не се познават добре — или не държат да се опознаят, — но накрая тя смени темата и подхвърли:
— Хареса ми подходът ти към Абдул Алмири.
Кимнах.
— Значи си видял в болницата последиците от уличен взрив? — попита тя.
— Да.
— Как ти се стори?
— Как би се сторило на когото и да е?
— Не питам за когото и да е. Питам теб.
Оставих кафето и отговорих:
— Тия хора са диваци. Те не водят война, а избиват невинни жертви под прикритието на някаква кауза.
— Това ли е всичко? Нищо повече?
— Добре, кажи ми какво трябва да мисля.
Тя отпи глътка кафе и се вгледа в мен.
— Не можеш да си представиш колко подобни гледки видях по време на службата си тук. Като военни полицаи често пристигахме първи на местопроизшествието. Още ме мъчат ужасни сънища.
— Сънища или спомени?
— Едното се смесва с другото.
— Разкажи ми някой от тях.
— Беше… беше ми за пръв път. Разбира се, първият случай винаги оставя впечатление. Но онзи… — Тя пак отпи от кафето. — Беше преди бомбените атентати да се превърнат във всекидневна тактика. Тъкмо отивах с джипа към един от контролните пунктове, когато от центъра ми наредиха по радиото веднага да се насоча към един квартал в Садр Сити, шиитските бордеи в североизточната част на Багдад. Наредих на шофьора да кара натам.
Кимнах.
— Пътят отне само десетина минути… изскочихме иззад ъгъла, завихме по улицата и аз… От центъра не ме бяха предупредили, че там има взривена кола, над нея се вдигаха дим и пламъци… в уличното платно зееше огромна яма, обкръжена от черно петно. Но наоколо видях… части от тела… разхвърляни като конфети… като боклук. Парчета човешка плът, крайници, ръце, глави… много от тях бяха съвсем дребни и аз осъзнах, че са… разкъсани деца. — Тя помълча. — Около петдесет души, ранени и осакатени, просто седяха там и чакаха някой да им помогне. Мъртвите са си мъртви… нали? Те не изпитват болка или страдание, но ранените… раните им са тъй… тъй ужасни. — След малко тя добави: — Сигурно си го видял тази сутрин.