Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Прекрасна е — похвали ги Еди и за момент му се стори, че Франсин Тавъри ще припадне.
— Да — съгласи се Роланд. — Отлична работа сте свършили. А сега аз ще направя нещо, което може би ще ви се стори като светотатство. Нали знаете думата?
— Да — отвърна Франк. — Християни сме. „Не споменавай напразно името Господне и на Сина Му, Исус Човека.“ Но светотатство се нарича и когато похабиш нещо красиво.
Момчето говореше със сериозен глас, но явно изгаряше от любопитство да види какво светотатство ще извърши чужденецът. Сестра му също.
Роланд сгъна наполовина листа — който те едва се осмеляваха да докоснат, въпреки че очевидно бяха изключително сръчни. Децата възкликнаха ужасено. Росалита Муньос също, макар и едва чуто.
— Не е светотатство, защото това вече не е обикновен лист хартия — обясни Роланд. — Това е инструмент, а сечивата са създадени да ни служат. Разбирате ли?
— Да — неубедено отвърнаха те.
Леко се поуспокоиха, когато видяха с какво внимание Роланд прибира картата в торбата си.
— Много, много благодаря — каза той и ги хвана за ръцете. — Благодарение на ръцете и очите ви ще бъде спасен животът на много хора.
Франсин избухна в сълзи. Франк се сдържа за миг, после сълзите му рукнаха.
Докато се връщаха към църквата, Еди отбеляза:
— Добри деца. Талантливи.
Роланд кимна.
— Можеш ли да си представиш един от тях да се върне от Тъндърклап като пълен идиот?
Роланд не отговори; много добре си го представяше.
Сузана се съгласи с решението на Роланд двамата с Еди да останат пред църквата и Стрелеца си спомни нежеланието и да влезе в запустелия парцел. Почуди се дали някаква част от нея се опасяваше от същото, от което се боеше и той. Ако случаят беше такъв, битката — нейната битка — вече бе започнала.
— Колко да изчакам, преди да вляза и да те измъкна навън? — попита Еди.
— Преди да влезем и да те измъкнем? — добави Сузана.
Роланд се замисли. Това бе уместен въпрос. Погледна Калахан застанал на последното стъпало, в дънки, с навити до лактите ръкави, скръстил ръце. Имаше яки мускули.
Стареца вдигна рамене:
— Тя спи. Не би трябвало да има проблеми. Но… — Посочи револвера на хълбока на Роланд. — По-добре да оставиш това. Може да спи само с едно око.
Роланд разкопча колана с кобура и го подаде на Еди. После свали торбичката си от кръста и я даде на Сузана.
— Пет минути. Ако има проблеми, може би ще успея да извикам. „А може и да не успея“ — помисли си.
— Джейк вече ще е дошъл — отбеляза Еди.
— Ако дойдат, задръжте ги.
— Айзенхарт и Слайтман няма да посмеят да влязат — отбеляза Калахан. — Те боготворят Оризия, оризовата богиня.
Направи физиономия, красноречиво показваща мнението му за оризовата богиня и останалите второкласни божества на Кала.
— Да влизаме тогава — подкани го Роланд.
Роланд Дисчейн отдавна не изпитваше религиозна боязън. Може би от детството си. Когато обаче отец Калахан отвори скромната дървена врата и му даде знак да влезе, той изпита страх.
Влязоха във фоайе с избеляла черга на пода. Насреща имаше отворена двойна врата, водеща към голяма стая с пейки и възглавнички за коленичене. В дъното се виждаше издигната над пода платформа и аналой с вази с бели цветя от двете страни. Лекият им аромат се носеше в застоялия въздух. По стените имаше прозорчета с прозрачни стъкла. На стената зад аналоя висеше голям железен кръст.
Роланд чуваше скритото съкровище на Стареца не с ушите, а с костите си. Като непрестанно тихо бучене. Като розата, но това тук нямаше нищо общо с розата. Това бучене говореше за всепоглъщаща празнота. Вакуум, какъвто всички чувстваха зад повърхностната реалност на тодашния Ню Йорк. Нищо, което можеше да се превърне в звук.
„Да, това е нещото, което ни пренасяше — помисли си Роланд. — Пренесе ни в Ню Йорк — един от многото, ако съдим по разказа на Калахан, — но може да ни прехвърли навсякъде и във всяко време. Може да ни прехвърли… а може и да ни скрие.“
Спомни си заключението от дългия си разговор с Уолтър в костницата. Тогава също бе изпаднал в тодаш, сега го съзнаваше. Беше се почувствал, сякаш расте, сякаш се раздува, за да стане по-голям от земята, от звездите, от цялата вселена. Силата беше там, в онази стая, и той се боеше от нея.
„Боговете да и дадат здрав сън“ — рече си, но веднага му хрумна по-обезпокоителна мисъл: рано или късно трябваше да я събудят. Рано или късно щяха да я използват, за да се върнат в Ню Йорк в нужното време.