Черният еднорог

— Възможно е. Но се съмнявам.

Уилоу леко привдигна глава.

— Говориш така, но сам не си вярваш.

Той не отвърна, а само се усмихна.

Започваше да захладнява и в спускащия се здрач земята бе като обвита в тъмно-сребриста пелена. Започнаха да свирят щурци и над далечното езеро ниско прелитаха патици. Бен мислеше за дома, за Сребърния дворец и живата топлота, която го очакваше там.

— Обичам те — каза ненадейно Уилоу. Тя не го погледна при тези думи, а продължи да гледа право пред себе си.

Бен кимна. Той остана смълчан известно време.

— Исках да поговоря с теб за това. Ти през цялото време ми казваш, че ме обичаш, а аз не мога никога да ти кажа същото в отговор. Мислех напоследък, защо е така и предполагам, че е защото се страхувам. Да обичаш означава да поемеш риск, който човек не се осмелява да поеме. По-лесно е да го заобиколи.

Той замълча.

— Но вече не се чувствам така. Нещата се промениха за мен. Когато ми казваш, че ме обичаш, и аз изпитвам желание също да ти го кажа. И ще ти го кажа. Обичам те, Уилоу. Струва ми се, че винаги съм те обичал.

Те продължиха безмълвно да се разхождат. Той усети как пръстите й топло стиснаха ръката му. Денят бе тих и спокоен и всичко беше в покой.

— Земната майка ме накара да й обещая да се грижа за теб — каза накрая Бен. — Това донякъде ме накара да започна да мисля за нас двамата. Тя ме накара да й обещая, че ще те закрилям от всяка опасност. Беше особено настойчива.

Той по-скоро усети, отколкото видя, как Уилоу се усмихна.

— Това е, защото Земната майка знае — каза тя.

Той я почака да каже нещо повече, после сведе очи.

— Какво знае?

— Че един ден аз ще ти родя дете, кралю.

Бен си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— О!