Принцеса с часовников механизъм

й. Не можеше да не мисли за брат си. Част от ума й беше тук, в Института,

ала останалата беше заедно с Уил: на гърба на коня, приведен срещу

вятъра, носейки се с шеметна скорост по пътищата между Лондон и

Долгелай. Чудеше се дали е уплашен, дали щеше да го види отново...

Толкова дълбоко беше потънала в мислите си, че се сепна, когато

вратата се отвори със скърцане. Една дълга сянка падна върху пода и

когато вдигна очи, тя видя Гейбриъл Лайтууд да примигва насреща й

учудено.

— Криете се тук? Колко... странно.

— Защо? — Момичето се изненада колко нормално, дори спокойно

прозвуча гласът й.

— Защото аз възнамерявах да се скрия тук.

Тя не отговори. Гейбриъл изглеждаше малко несигурен... което беше

доста необичайно — винаги беше толкова самоуверен. Макар че неговата

самоувереност беше по-крехка от тази на брат му. Беше твърде тъмно, за

да може Сесили да различи цвета на очите и косата му и за първи път тя

наистина видя приликата между него и Гидеон. И двамата имаха еднакви

волеви брадички, същите широко разположени очи и предпазлива стойка.

— Може да се криете тук заедно с мен — предложи му тя. — Стига да

искате.

Той кимна и прекоси стаята, ала вместо да седне до нея, отиде до

прозореца и погледна навън.

— Каретата на Мълчаливите братя е тук.

— Да — отвърна Сесили. От Кодекса знаеше, че в света на ловците на

сенки Мълчаливите братя са и лекари, и свещеници. Човек можеше да ги

види край леглата на смъртници, болни и новородени. — Мислех си, че

навярно би трябвало да видя Джем. Заради Уил. Но просто... просто не съм

в състояние. Аз съм страхливка — добави тя след миг. Това бе нещо, което

никога досега не бе мислила за себе си.

— Тогава значи и аз съм страхливец — отвърна Гейбриъл. Лунните

лъчи осветяваха едната страна лицето му, от което той изглеждаше така,

сякаш носи маска. — Дойдох тук, за да остана сам и честно казано, за да не

съм близо до Братята, защото от тях ме побиват тръпки. Мислех си, че

мога да редя пасианси. Ако искате, можем да поиграем на карти.

— Като Пип и Естела в „Големите надежди" — каза Сесили,

развеселена за миг. — Само че — не, не умея да играя карти. Майка ми се

стараеше да не допуска карти у дома, защото баща ми... имаше слабост към

тях. — Тя вдигна очи към Гейбриъл. — Знаете ли, в някои отношения ние

много си приличаме. Братята ни си тръгнаха, оставяйки ни сами, без друг

брат или сестра, с баща, който се влошава. Моят малко полудя, когато Ела

умря, а Уил ни напусна. Отне му години, докато се съвземе, а

междувременно изгубихме дома си. Точно както вие сте изгубили Чезуик.

— Чезуик ни беше отнет. — В гласа на Гейбриъл имаше жлъчна нотка.

— Но ако трябва да съм откровен, едновременно съжалявам и не

съжалявам. Спомените ми от онова място... — Той потръпна. — Баща ми,

заключен в кабинета си през последните две седмици, преди да дойда тук

за помощ. Трябваше да го сторя по-рано, но бях прекалено горд. Не исках