Шестият
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестият». Краткое содержание книги:
— Без тях всички щяхме да сме мъртви — отвърна мъжът. — А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.
Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.
Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.
Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.
— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.
— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.
— Наистина ли?
Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.
— Какво искаш да кажеш?
— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“
— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.
— Но ти поемаш много по-големи рискове.
— И какво от това?
Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.
— Добре де, какво от това? — настоя Мишел.
— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.
— Мисля, че знаеш.
— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.
— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?
— Май това щеше да е по-умно.
— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.
Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:
— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.
— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.
— Малцина го правят. Поне не доброволно.
— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.
— Какво ще правим тогава?
— Животът предлага и други възможности, Мишел.
— Казваш го, защото сме спали заедно?
— Може би да — призна той.
— Значи имаме какво да губим?
— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.
— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.
— Не съм казал такова нещо.
— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.
— Не го отричам.
— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?
— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.
Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.
— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?
— По същия начин — тихо отвърна той.
— Точно така — кимна тя. — По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.
— А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?
— Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?
Мълчанието се проточи. После той почука по волана.
— Хайде, потегляй. Чака ни работа.
— Значи продължаваме по същата писта?
— Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.
59
Спирачките изскърцаха и джипът закова на Пето Авеню. От него изскочиха двама яки мъжаги, които сграбчиха Питър Бънтинг и го хвърлиха в колата. Това се случи толкова бързо, че той дори не успя да извика. Миг по-късно тежката машина набра скорост, а той се оказа притиснат между похитителите си. Опита се да попита какво става, но те гледаха право пред себе си и сякаш изобщо не го чуваха.
Откараха го в някакво силно охранявано подземие. Едно от онези места, над които нюйоркчани минават милион пъти през живота си, без дори да подозират за съществуването му. Помещението беше полутъмно. Бънтинг боязливо вдигна глава към мъжа пред себе си.
Въпреки че беше облечен в познатия черен костюм, под който личеше добре развитата му мускулатура, Джеймс Харкс изглеждаше различно. От поведението му ясно личеше, че Питър Бънтинг вече не беше шефът.