Войната на вярата
- Автор: Модезит-младши Л. Е.
- Серия: Войната на вярата #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Здравка Ефтимова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Войната на вярата». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че не разполагаме.
— Като не разполагаме с ресурси… загубихме почти всички станции в равнините. Само двама от нас оцеляха след нападенията с мини-танковете.
Саля навлажни устните си.
— Не си ни разказвал за това.
— И така, аз получих похвала. Оцелях, а повечето не успяха.
— В новините не споменават нищо за тези загуби.
— Не съм изненадан. Преди това, когато възвращенците унищожиха пет станции в западния сектор от граничната полоса, ме смъмриха, че използвах импулс с ключови данни, за да открия каква е истината.
Саля въздъхна.
Трайстин се обърна с лице към нея.
— Това не те изненадва, нали? Във всеки случай не особено.
— Не ме изненадва, Трайстин. Вече нищо не ме изненадва след онзи инцидент на Скалите. Но ме дразни. Какви хора ставаме ние?
— Винаги сме били крадци. Нима сега ставаме и лъжци?
— Мислил си доста, нали?
Трайстин се засмя.
— Просто ме подтикнаха да го направя.
— И все още искаш да бъдеш пилот?
Трайстин сви рамене.
— А ти все още ли искаш да работиш като ксено-биолог?
— Да, и то все още твърде много. — Саля се протегна и след това добави: — Знаеш ли… всеки път, когато преживяваш транслация, може да бъде последният, когато виждаш мама и татко.
— Зная. Това важи и за всяко твое пътуване оттук до Хеликония. Щеше да бъде в сила и за мен, дори да бях останал офицер от станция по граничната полоса.
— Но вероятността това да се случи се увеличава с всяка следваща транслация, а пилотите преминават през много повече транслации от останалите военни.
— Мислил съм за това. Не ми беше лесно. Татко и аз разговаряхме по този въпрос. Той дори ми помогна да основа транслационен тръст.
— Напълно в неговия стил.
— Да.
— Татко беше прав. Ти имаш неспокоен дух.
— Но въпреки това обичам да си идвам у дома — напомни ѝ Трайстин. — Липсват ми градините.
— Не достатъчно. Някой ден ще се прибереш у дома, ще бъдеш съвсем млад, а нас няма да ни има — след миг тя добави: — Но със сигурност ще направим така, че въпреки това ще усетиш присъствието ни. Ние всички го искаме.
Трайстин преглътна мъчително.
— Ще ми липсваш — ръката ѝ леко го докосна.
— И ти ще ми липсваш.
Останаха заедно в сгъстяващия се мрак, насекомите жужаха наоколо, вечерта се спускаше като пурпурна пелена, а хелио-птиците се укротиха в боровете, където щяха да прекарат нощта. Силният аромат на рози завладя притъмнялата градина и почти накара Трайстин да забрави слабото статическо електричество във вградения си нервен чип. Почти.
33.
Трайстин очакваше „Уилис“ в отделението за военни кораби, куфарите му бяха подредени в стройна редица край него. Беше доволен, че успя да избяга от еднообразната, неприятна работа на младши офицер на орбиталната станция на Пердия — много повече от доволен.
— Кого чакате, лейтенант? — попита техникът, който стоеше до контролния пулт на херметизационната камера.
— Кораба „Уилис“.
— Точно тук ще пристигне. — Техникът огледа куфарите на Трайстин. — Това е боен кръстосвач, а не транспортен кораб.
— Зная.
Очите на техника се плъзнаха по нашивките върху униформата на Трайстин.
— Вие ли сте новия пилот?
Трайстин кимна, после попита:
— Знаете ли нещо за този кораб?
— Командир е майор Сазаки. Чинът му е на старши офицер с твърде голямо влияние. Разправят, че е свързан с отдела по въоръженията.
— Би могло. Всичко е възможно, но Сазаки е твърде често срещано име.
— Самият аз не съм срещал майора — поклати глава техникът.
Глухо тупване, последвано от втори подобен звук, отекна в цялата станция. След малко над ръкава, отвеждащ до херметизационната камера, грейна зелена светлина.
— Малко грубичко — обяви техникът. — Така става винаги, но корабът вече кацна. — Пръстите му затанцуваха по клавишите на компютърния терминал на херметизационната камера.