Войната на вярата
- Автор: Модезит-младши Л. Е.
- Серия: Войната на вярата #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Здравка Ефтимова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Войната на вярата». Краткое содержание книги:
— Отново сте разстроен.
Трайстин нищо не отговори. Каквото и да кажеше, щеше да се чувства все по-разколебан.
— Смятам, че разговаряхме достатъчно, лейтенант. Бих ви помолил да помислите още по въпроса за кражбата. И дали всяко добро е абсолютно. — Джере се изправи.
— Разбира се, че не е.
— Тогава защо вие, човешките същества, упорито се опитвате да наложите подобни абсолютни норми на останалите, дори използвате сила, за да го сторите? И защо упорито отказвате да идентифицирате себе си чрез тези абсолютни норми, като същевременно убеждавате другите живи същества да ги приемат?
— Ние сме човешки същества.
— А това добро ли е? — Джере се раздвижи.
Трайстин долови как екранът за връзка в съзнанието му — или каквото и да беше това — изчезна.
Джере кимна. Най-сетне Трайстин се обърна да отвори вратата. Искаше да помоли доктор Кайнкара за разрешение да си отиде, но знаеше — въпросите, които повдигна фарканът, нямаше да изчезнат дълго време от съзнанието му. А може би никога нямаше да го оставят на мира. И това също го дразнеше.
По-късно, на излизане от медицинския център, той се опита да не поклати глава. Все още не разбираше какво целят фарканите. Може би никога нямаше да узнае това. Те наистина в най-общи линии приличаха на хората, но това не означаваше, че мислеха като човешки същества.
Очевидно искаха да постигнат нещо. Въпросът беше точно какво, а Трайстин не знаеше дори къде да търси отговора, дали въобще би трябвало да го търси и дали е разполагал с време за това. Имаше чувството, че не след дълго оцеляването отново щеше да се превърне в трудно постижима задача.
Ултийна беше споменавала, че е нужно човек да живее в настоящето и може би той трябваше да постъпи именно така — поне докато беше заедно със Саля и с родителите си.
Продължи да крачи към гарата на надземните електрически влакове, докато мислите се въртяха лудо в ума му.
31.
Трайстин стоеше до бариерата, която стигаше до раменете му. Беше приведен напред, ръцете му лежаха върху златистите греди, огладени от майсторите, от времето, вятъра и от множеството ръце, които ги бяха докосвали. Вятърът се промъкваше в късата му според военния правилник коса, връхлиташе върху водната повърхност и профучаваше край наблюдателния пост, издигащ се в края на Скалите. Зад гърба на Трайстин скалите се издигаха още по-високо и достигаха почти три хиляди метра, но назъбените им върхове се губеха в облаците, създадени от влажния въздух, който се издигаше над тъмнозелените води на морето Пейлиън.
Петстотин метра по-ниско вълните се блъскаха в базалтовите скали на отвесно спускащата се бездна, фини водни пръски хвърчаха нагоре и достигаха половината от височината на Скалите. Вълните се гонеха безспир и се разбиваха в назъбените краища на камъка.
Макар че обработката на земята и построяването на домове бяха смекчавали суровия вид на сушата в продължение на повече от осем века, почти хиляда години на бурно вълнение не бяха притъпили острите ръбове на Скалите. Само в пукнатините извън обсега на леко соленото море бяха пораснали дървета.
— Никога няма да ми омръзне да наблюдавам морето — думите на Трайстин едва се чуха сред воя на вятъра и шума на прибоя. — То винаги ми е действало успокояващо. — Сигурно се предава по наследство в кръвта — Саля отметна косата си назад, въпреки че не беше кой знае колко по-дълга от тази на Трайстин.
— Не и от мама.
И двамата се разсмяха.
— Шинджи обича ли океана? — Трайстин замълча. — Сигурно, щом е от Канеохе.
— Често говори за времето, когато на Хеликония ще има океани.
— Ще се наложи да изминат много векове до тогава.
— Човек трябва да има мечти.
Трайстин кимна.
— Предполагам, че е така. Ти си щастливка, щом имате еднакви мечти.
— Е, не са съвсем еднакви — отвърна кисело тя.
— О! Значи затова ти е все още само приятел?
— Да, нещо такова. — Саля се изправи. — Ако искаш преди вечеря да спрем на пазара и да проверим дали има фъстъци, трябва да се връщаме в колата.
— Добре. — Трайстин хвърли поглед към бялата линия, образувана от гребените на вълните, която след миг се разсипа на водни пръски, удряйки се в основата на Скалите. Той се изправи и се обърна, почти сблъсквайки се с офицер от охраната на парка, застанал в центъра на пътеката, която водеше до паркинга. Дясната ръка на тъмноокия офицер бе отпусната върху дръжката на поставеното в калъф шоково устройство.