Избрани творби в три тома, том 2

VIII

Когато Идит излезе в безоблачната синева на майската нощ, тя намери авенюто опустяло. Витрините на големите магазини бяха тъмни; над вратите им бяха спуснати тежки железни ролетки, като маски, напомнящи сенчести гробове на доскорошното великолепие на деня. Идит погледна към Четирийсет и втора улица и видя неясната смесица от светлини на нощните ресторанти. Над Шесто Авеню надземната железница като лумнал огън прогърмя над улицата между трепкащите светлинни линии за гарата и се втурна в гладния мрак. Но на Четирийсет и четвърта улица беше много тихо.

Идит се загърна по-плътно с мантото и се стрелна през авенюто. Сепна се нервно, когато някакъв самотен мъж мина край кея и дрезгаво прошепна: „Накъде, момиченце?“ Тя си спомни онази нощ от детството си, когато обикаляше квартала по пижама и едно куче излая срещу нея от някакъв тайнствен голям заден двор.

Минута след това Идит достигна целта си — двуетажна, сравнително стара постройка на Четирийсет и четвърта улица, на чиито горни прозорци тя с благодарност откри тъничка струйка светлина. Вън бе достатъчно светло, за да забележи табелата до прозореца — „Нюйоркски тръбач“. Тя влезе в тъмно антре и миг след това видя стълбата в ъгъла.

Озова се в дълга ниска стая, обзаведена с бюра и окачени на всички стени архивни екземпляри на вестници. Вътре имаше само двама души. Те седяха в различни краища на стаята, носеха зелени козирки и пишеха при отделна настолна лампа.

За момент Идит застана несигурно на прага, после двамата мъже се обърнаха едновременно и тя позна брат си.

— А, Идит! — Той бързо стана, приближи се до нея изненадан и свали козирката си. Беше висок, слаб и мургав, с черни, пронизващи очи зад много силни очила. Очите гледаха отдалече и сякаш бяха приковани точно над главата на човека, с когото говореше.

Той сложи ръце на раменете й и я целуна по бузата.

— Какво се е случило? — попита той с известна тревога.

— Бях на бала отсреща в „Делмонико“, Хенри — каза тя възбудено, — и не можах да се въздържа да не отскоча да те видя.

— Добре си направила. — Оживлението му бързо отстъпи място на обичайната разсеяност. — Все пак не бива да излизаш сама нощем, нали?

Човекът от другия край на стаята ги гледаше с любопитство, но когато Хенри му кимна с глава, той стана и дойде при тях. Беше отпуснат, дебел, с малки трепкащи очички, и без яка и връзка приличаше на фермер от Средния запад в неделен следобед.

— Това е сестра ми — каза Хенри. — Отбила се да ме види.

— Здравейте — каза дебелият човек усмихнат. — Казвам се Бартоломю, мис Брейдин. Знам, че брат ви отдавна е забравил името ми.

Идит се засмя учтиво.

— Е — продължи той, — помещенията ни не са съвсем разкошни, нали?

Идит огледа стаята.

— Изглеждат много хубави — отвърна тя. — Къде пазите бомбите?