Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш?
— Беше ми казал, че Пембъртън е заявил, че Антарктик няма да позвъни вече, ако има още един провал. Той наистина не се е обадил, а Пембъртън си е измислил фактите. Накъде ви каза, че се е отправил?
— Обратно към Женева. Нещо свързано с немското момиче и банката.
— Момичето е мъртво и банката е затворена за уикенда. Сигурно е на път за Англия.
— Бих желал да наема кола, която ще оставя някъде по крайбрежието. Не съм решил още на кое пристанище — каза той на момичето зад щанда.
— Bien sur, monsieur — каза момичето. — Бихте ли били така любезен да попълните формуляра, а също така ни трябва и шофьорската ви книжка.
Адам извади всички документи от вътрешния си джоб и подаде шофьорската книжка на полковника, попълни бавно формуляра, като имитира подписа на полковника от картата му за клуба „Плейбой“ и подаде цялата сума в брой, с надеждата всичко да приключи по-бързо.
Момичето взе сумата и внимателно преброи банкнотите, а после провери шофьорската книжка и подписа на формуляра. Адам си отдъхна, че тя не забеляза несъответствието във възрастта. Прибра обратно в джоба си всички документи на Албърт Томкинс заедно с портфейла, а момичето се обърна и взе ключа от дъската зад гърба си.
— Колата е червен ситроен и е паркирана долу. Номерът й е напечатан и на ключа.
Адам й благодари и слезе бързо на първия етаж. Подаде ключа на един служител, който изкара колата от паркинга.
Служителят върна ключа и Адам му подаде банкнота от десет франка. Другият мъж му беше дал точно същата сума, когато попита дали някой англичанин, чието описание съвпада с външността на Адам, е опитал да наеме кола. Какво беше обещал? Още сто франка, ако се обади до пет минути, след като го види.
Четвърта част
Кремъл, Москва
Двадесет и втора глава
Кремъл, Москва 19 юни 1966
Леонид Илич Брежнев влезе в стаята толкова бързо, че останалите четирима от Съвета по отбраната едва успяха да станат. Лицата им бяха както винаги мрачни и непоколебими — за разлика от западните политици, които се държаха така само при публичните си изяви.
Генералният секретар зае мястото си начело на масата и кимна на колегите си да седнат.
За последен път вътрешният кворум на Съвета по отбраната се беше събирал така спешно само за един час по молба на Хрушчов, който се бе надявал да получи подкрепа за авантюрата в Куба. Брежнев никога нямаше да забрави как предшественикът му избухна в сълзи, без да може да се овладее, защото го принудиха да нареди на съветските кораби да се върнат. От този момент Брежнев знаеше, че е въпрос само на време той да наследи Хрушчов като лидер на комунистическия свят.
Сега обаче той нямаше намерение да избухва в плач. От дясната му страна седеше маршал Малиновски, министър на отбраната; вляво — Андрей Громико, младият външен министър. След това идваше началникът на Генералния щаб — маршал Захаров и до него Заборски. Дори от начина, по който бяха седнали, бе очевидно, че Брежнев е недоволен от председателя на КГБ.
Той вдигна очи и се вгледа в голямата картина в маслени бои, на която бе изобразен Ленин по време на един от първите военни паради на Червения площад. Откакто тази картина бе изчезнала от Третяковската галерия през 1950 година, никой друг не я беше виждал, освен членовете на Политбюро.
„Само ако Ленин бе разбрал, че иконата е фалшификат“ — разсъждаваше Брежнев… И все пак, въпреки че в миналото бе традиция за руснаците да обвиняват мъртвите за всеки неуспех, Брежнев знаеше, че Владимир Илич Ленин не подлежи на критика. Трябваше да си намери изкупителна жертва измежду живите. Погледът му се спря на Заборски.
— Вашият доклад, другарю председател.
Заборски взе една папка, въпреки че знаеше съдържанието й почти наизуст.
— Планът за откриването на царската икона бе изпълнен образцово — започна той. — Англичанинът Адам Скот бе заловен и по-късно… „разпитан“ лично от другаря доктор Ставински в нашето посолство в Париж, но не ни насочи къде можем да намерим иконата. Стана ясно, че той е професионален агент на Запада. След три часа разпитът бил прекъснат за малко. Точно по това време затворникът успял да избяга.
— Успял — натърти Брежнев.
Точно както бе учил и подчинените си през годините, председателят на КГБ не направи опит да отговори.
— Нима не осъзнавате — продължи генералният секретар, — че в ръцете ни беше възможността да превърнем в наша база за ракети с малък обсег територията, която американците използват за своята система за ранно предупреждение? Ако си бяхме върнали иконата, щеше да е възможно да разположим тези ракети по граница, която е само на осемстотин километра от Сиатъл и на две хиляди километра от Чикаго. Така не само щяхме да обезсмислим тяхната система за ранно предупреждение, но в голяма степен щяхме да увеличим възможностите си да засечем каквато и да е вражеска ракета, докато те щяха да са все още на хиляди километри от най-близката ни граница.