Само един поглед [bg]

Той не каза нищо. Тя пристъпи по-близо.

— Тази снимка се намираше между другите снимки.

— Момент — хвърли й остър поглед. — Била е с нашия филм?

— Да.

— Кой филм по-точно?

— От излета с брането на ябълки.

— Това е необяснимо.

Тя сви рамене:

— Кои са другите на снимката?

— Откъде да знам?

— Русата, която е до тебе — продължи Грейс. — Със зачертаното лице. Коя е тя?

Клетъчният телефон на Джак иззвъня. Той го извади рязко, както стрелецът вади оръжие. Рече „здрасти“, изслуша нещо и закрил с длан микрофона, каза:

— Дан е.

Дан беше неговият партньор във фармацевтична компания „Пентакол“. Той приведе глава и влезе в кабинета си.

Грейс се качи на горния етаж. Заприготвя се за лягане. Онова, което бе започнало като лека закачка, се беше превърнало в нещо по-силно, по-настоятелно. Тя се зарея в спомени за годините им във Франция. Той никога не говореше за миналото си. Произхождаше от богато семейство с попечителски фонд, но не поддържаше връзки с близките си. Имаше сестра — адвокатка някъде в Лос Анжелис или Сан Диего. Баща му беше още жив, но много стар. На Грейс й се искаше да знае повече, но Джак отбягваше подробностите и чувствайки съпротивата му, тя го остави на мира.

Бяха влюбени. Тя рисуваше. Той работеше във Винарната в Сент Емилион в Бордо. Живяха в Сент Емилион, докато Грейс не забременя с Емма. Тогава нещо я призова да се върне, тя изпита някакъв копнеж, колкото и сантиментално да звучи, да отгледа децата си в „земята на свободните, родината на храбрите“. Джак искаше да останат във Франция, но Грейс се наложи. Сега се чудеше защо.

Мина половин час. Грейс се пъхна под завивките и зачака. Десет минути по-късно чу да се пали кола. Отиде до прозореца и погледна навън.

Минибусът на Джак потегляше.

Тя знаеше, че той обича да пазарува от денонощния магазин късно, когато няма навалица. Така че да излезе по това време не беше необичайно за него. Необичайното в случая беше, че не й съобщи за излизането и не я попита дали тя няма някакви поръчки за магазина.

Грейс му звънна на мобилния телефон, но се включи гласовата поща. Седна в леглото и зачака. Опита се да чете. Думите плуваха като в мъгла. Два часа по-късно пак звънна на мобилния. Отново се включи гласовата поща. Тя отиде да види децата. Те бяха потънали в дълбок сън.

Не издържаше вече да чака така и слезе долу. Погледна плика със снимките.

Странната фотография я нямаше.