Тайната порта [bg]

„Но аз вече съм болна — искаше да каже Елизабет. — Това, което чувствам… Това си е нищо друго, освен болест!“ Но вместо да го изрече на глас, отпи от водката си. Той си играе със сърцето ти. Това бе едно от онези неща, които би казала баба й. Иви наистина ли бе използвала точно тези думи, или на Елизабет й се бе счуло?

— Влюбена ли си в него? — попита Иви, впивайки в нея очи.

— Предполагам, че съм.

— Но той те третира като боклук!

— Само понякога — отбеляза Елизабет и се изсмя безнадеждно.

— Аха! Ето, виждаш ли? — извика Иви и се хвана за друга тема. — Някога непрекъснато се смееше, Лиз, а вече изобщо не го правиш!

— Не е вярно! — водката изгаряше гърлото й. — Току-що го направих!

— Знаеш какво имам предвид!

— Той не ми е гадже, Иви. И никога не е бил — отбеляза Елизабет, стараейки се да не звучи отчаяно. — Мариус ми е просто любовник.

— О, разбирам! Любовник значи. Това ли ти казва той? Колко бляскаво! Но искаш ли да ти преведа какво всъщност иска да ти каже? Иска да ти каже, че може да те грабне, а после да те захвърли винаги, когато му се прище, проклетника! Боже! — възкликна безсилно Иви. — Не мога да разбера защо просто не те остави да си живееш живота!

Телефонът на Елизабет иззвъня. Беше текстово съобщение от Мариус. Сърцето й се преобърна. Здравей, красавице, защо си толкова тъжна?

Елизабет се замисли, преди да изпрати отговор: Аз? Тъжна?

Отговорът дойде незабавно: Пиеш водка, скъпа.

Тя вдигна рязко глава и… ето го и него, плъзгащ се на стола до нея.

— Здравей, красавице! — изрече Мариус и придърпа собственически ръката й към себе си. Разрешената му коса се разстилаше по раменете му, вечното му яке миришеше на цигари и влажна кожа. — Здрасти, Иви. Да не би да си тръгнала на бал с маски?

— Здравей… — бадемовите очи на Иви се свиха толкова, че се превърнаха в две черни цепки, когато тя довърши: — Мариус.

Той се разсмя и извика:

— Това усмивка ли беше, или просто оголи зъби срещу мен?

Погледна съзаклятнически към Елизабет и тя, въпреки настроението си преди миг, се засмя. Мариус винаги бе в състояние да я накара да се засмее, винаги можеше да я накара да повярва, че тя е центърът на неговата вселена. Сега той вдигна чашата й и изпи последната глътка водка.

— Мммм „Грей Гуус“, много модерно! Но не се притеснявайте, момичета! Нямам намерение да преча на разговора ви на четири очи. Просто се отбих да ви кажа „здрасти“!

Приведе се към Елизабет и я целуна по врата. Усетила аромата и докосването му — опасното му докосване — тя потрепери от удоволствие.

— Само аз ли си мисля така, или приятелката ти е напълно непробиваема? — прошепна в ухото й.

Елизабет потисна още една усмивка и промърмори: