Обикновен човек (Драма в четири действия)
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обикновен човек (Драма в четири действия)». Краткое содержание книги:
БОРОВ. Трапезария за бедни ученици?
АНИЧКА. Да, тате. И още други работи. Саша не забравя бедните, иска да им помогне. О, Саша… Саша е благороден човек!
БОРОВ. Добре, добре… Добре. Може да е тъй. (Става.) А аз трябва да си ходя. Сега на лозето знаеш ли какво правя? Там, откъм Костакевото лозе, дето брегът се ронеше, там сега нравя укрепителна стена. Сам я работя, аз съм майстора. Та ще трябва да си ходя. Хайде, сбогом!
АНИЧКА. Аз ще дода да те изпратя, тате…
БОРОВ. Няма нужда да ме изпращаш. Стой си ти тук, имаш работа.
АНИЧКА. Поне до трамвая ще дода, тате, близко е…
БОРОВ. Е, ела тогаз.
АНИЧКА (на Рашко). Бай Рашко, излизам да изпратя тате. Ей сега ще се върна.
РАШКО. Добре. На добър час, г-н Боров!
БОРОВ. Благодаря, благодаря. Сбогом! (Излизат. Рашко сяда на бюрото на Струмски, туря очилата си и започва да чете оставения там вестник. Вратата е открехната, влиза тихо Павлина и, като вижда Рашка, обръща се и прави знак на другите да влязат и те. Николачко, г-жа Антонина и Пончев влизат един след друг.)
ПАВЛИНА. Сабахайрусун ей, г-н директоре!
НИКОЛАЧКО и Г-ЖА АНТОНИНА. Добър ден! Добър ден!
РАШКО. А-ха! Вие отде додохте, кой ви пусна! Я гледай! Цялата наша махала!
ПАВЛИНА (оглежда се наоколо).
Г-ЖА АНТОНИНА. Тук ли е директора? Де е директора?
РАШКО. Директора излезе.
ПАВЛИНА. Че ний не го видяхме да излиза. В коридора бяхме, не го видяхме.
РАШКО. О-хо! Колко коридори има. То да е само един…
Г-ЖА АНТОНИНА (сърдито). Значи, може да се излиза и от други врати. Значи, бягат… (На Николачка.) Видя ли, аз не ти ли казах? Работата им не е чиста. Банка, уж банка! Разбра ли ти каква е банка?
НИКОЛАЧКО (клати загрижено глава).
ПАВЛИНА. Бай Рашко, познати сме, приятели сме — нашите сиромашки пари ли трябваше да изядете?
РАШКО. Какво приказваш… Ти луда ли си? (Сърдито.) Слушайте, излезте си! Таквиз приказки аз не мога да слушам тук… в кабинета на директора. Излизайте!
Г-ЖА АНТОНИНА. Чакай, Рашко, не бързай, защо се сърдиш? Не беше ли ти, дето ни заведе при директора? Пак бяхме трима — аз, Павлина, Николачко. Не каза ли директора ти: моята банка дава най-голяма лихва. Ако ми дадете хиляда лева, след шест месеца ще ви ги върна хиляда и петстотин, след година — две. Тъй рече. Нали, Павлино? А, бай Николачко?
ПАВЛИНА и НИКОЛАЧКО (кимат утвърдително).
Г-ЖА АНТОНИНА. И аз дадох осем хиляди лева, Павлина — две, а Николачко?
НИКОЛАЧКО. Петнайсет.
РАШКО. Е, та какво?
Г-ЖА АНТОНИНА. Какво ли? Тез пари как са печелени, сиромашки пари са! За тез пари децата ми горят накрай света.
ПАВЛИНА. С каква мъка съм спестила тез две хиляди, та да си купя крачна машина! Какво съм аз? Една бедна жена, вдовица…
НИКОЛАЧКО. И аз рекох: ще си помогна да направя етажа. Откога съм турил плочата, три години има.
РАШКО. Е, какво искате сега? Парите ви са пари. Не сте ги хвърлили на вятъра, в банката сте ги турили. Лихвата им тече. Какво претендирате?
Г-жа Антонина гледа гневно, Павлина мълчи с прехапани устни.
НИКОЛАЧКО. Там е работата, че нещо такова се носи във въздуха… Казват, че някои обстоятелства неблагоприятно се слагат, т.е. че банката…
Г-ЖА АНТОНИНА. Банката ви фалира! Туй е! Кажи му го направо. (По-троснато.) Банката ви фалира!
РАШКО. Какво, какво?… Слушай, таквиз приказки не мога да слушам. Вий прекалявате! Вий не знайте как да се държите в едно учреждение. Не може, не позволявам. Ако ще говорите тъй, излезте си…
Г-ЖА АНТОНИНА. А-а-а! Тъй ли? Де е директора? Да доде директора тук! (Тропа с крак.)
ПАВЛИНА. Като ви е наред банката, от колко месеца не си получавал заплата?
РАШКО. Кой ти каза, че не съм получавал заплата?
ПАВЛИНА. Буля Стаменка каза.
РАШКО. Знай ти тебе буля ти Стаменка. Аз може да съм си оставил заплатата като влог, сиреч на съхранение, за да получавам лихва. Какво мислиш… Банка е туй… Какво мислиш?
НИКОЛАЧКО (прави отчаян жест).
Г-ЖА АНТОНИНА. Хайде да си излезем. (На Рашко.) Ний пак ще додем. Кажи на директора, че ще додем.
РАШКО. Добре, добре. Елате утре.
Г-ЖА АНТОНИНА. Не, подир малко ще додем.
НИКОЛАЧКО (клати замислено глава; излизат).
ПОНЧЕВ (остава последен до вратата). Дай двайсет лева назаем.
РАШКО. Нямам пари, излизай.
ПОНЧЕВ. Дай двайсет лева за едно питие.
РАШКО. Нямам, ти казвам, отивай си.
ПОНЧЕВ. И туй било банка! (Излиза.)