Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Застанали над пещерата, от която излизаше водата ва водопада „Момина вежда“, ние бяхме само половината от експедицията: двамата българи и норвежецът, придружени от двадесет и пет носачи индианци. Другата половина, състояща се от англичанина, американеца и руснака Игор Незнакомов с още двадесет и пет носачи индианци, се опитваха да приближат купела на гигантския водопад.
На север в простора пред нас се скриваха в мъглата на далечината двадесет щата на Федерална република Венецуела. Повърхността, която можеше да обхване бинокълът, се сливаше в безкрайна плътна зелена маса, прошарена с червените петна на пустинята Карао, и далече зад нея пак зеленина, която се сливаше с ляноса на река Ориноко. Вдясно и вляво сложна планинска система, обхваната от ниски възвишения, представляваше Венецуелската Гвиана — още не напълно изследвана област, богата с железни руди, злато и диаманти. Вред се виждаха блата и чудни острови от джунгли, в които обитават най-редките хищници и животни, отдавна изчезнали другаде.
От тая голяма височина над водопада ние се опитвахме да определим откъде идва река Ориноко, която навлиза на 3 с.з. от Сиера Невада де Мерила във Венецуела и отива право на изток. Река Ориноко приема редица големи притоци — колумбийската река Мета, река Апуре, река Карони, и се влива в Атлантическия океан, а Сиера Невада де Мерида се извива на североизток и продължава през Карибско море до Големите Антилски острови.
На границата между Колумбия и Венецуела, при прохода Кукута, Андите се разклоняват на запад, на североизток и югоизток в три планински вериги: Сиера де Периха, Сиера де Мерида и Сиера де Пакароима. На запад Сиера де Периха се разкъсва на две нови вериги. Едната от тях се нарича Сиера де Толима, осеяна само с вечни ледници и голи скали. Там не се вижда нито едно стръкче трева. Нищо освен черни мъхове и лишеи, сняг и ледове, и то само на 400 километра от екватора.
Пред нас, почти на бразилската граница, върху 560000 квадратни километра живееха по-малко от 3500000 население от креоли, мулати, пеони и разни народности, всички поданици на най-неуредената република в света — Венецуела.
Дяволската планина, на която устроихме нашия лагер, е част от Бразилска Гвиана. От нейното плато извира река Чурун, която изцяло е покрита с дебели юрски варовици, пробила ги е и през пещерата, под огромно налягане скача и образува водопада „Момина вежда“, тече след това през най-непроходими пропасти и падове, докато се влее в река Карао — омагьосания приток на Карони. На изток Дяволската планина се разклонява в още две по-ниски вериги и разделя Британска от Холандска Гвиана.
Точно зад гърба ни се извисява дебел масив от същите юрски варовици: голи, напукани, покрити с праха на вековете.
Спряхме да си починем, преди да изследваме платото, придружени от шума на бълбукащата вода на река Чурун. До мен приседна най-големият оптимист, Иван Горилата, забучил лулата си в уста, вперил поглед към мрачната низина, през която трябваше да минем пешком, за да я изследваме — работа, за която се изискваше не само действителен оптимизъм, но и стоманена издръжливост. Надвесен над водопада, Мартин Ларсензвей, гигантът норвежец със златни коси и орлов нос, без да говори, се взираше в падащата вода.
Долу някъде под нас се бореха с лианите и пропастите нашите колеги и другите индианци. Платото на Дяволската планина се спускаше ниско към реката Парагуа. Там се намираха реките Карао и Карони. Мартин Ларсензвей ме повика и ми посочи препятствията, през които трябваше да преминем, преди да слезем до река Карао: стръмни, покрити с мокри мъхове каскади и бързеи. Самолетите предварително бяха очертали нашия обект: триъгълника между Парагуа, водопада и Чурун. Този триъгълник ние трябваше да проучим за Петролния картел, предприятие, създадено във Венецуела, за да не си пречат американският „Стандарт“ и английският „Шел“. Тези два колоса не държаха никаква сметка за разноските или за непроходимостите на Дяволската планина. Тях ги интересуваше не човешкият живот, а къде има земно масло и затова искаха от нас само едно: да проучим тая неизследвана област и да представим най-късно, след осемнадесет месеца нашия доклад.
Председателят на република Венецуела, диктаторът Гомец, щеше да оформи за тях концесиите за дирене и експлоатация на земно масло. От нас зависеше не само да докажем дали има земно масло в тоя недостъпен за човешки крак триъгълник, но и колко да заплатят на Гомец за изключителното право само те да работят там. И двете страни разчитаха в своите сметки на нас. Гомец — на нас българите, и руснака, а Петролният картел — на нас и двамата си нюйоркски представители. Гомец искаше да знае вероятното богатство на залежите. Съобразно на това той щеше да определи своето възнаграждение, независимо от държавните такси. Петролният картел също се интересуваше на първо място от земното масло, но не би пренебрегнал и другите богатства на Дяволската планина, например злато, диаманти и емералди. И двете страни разчитаха само на нашите проучвания, без да слагат в сметката нашите чувства и настроения. Никой в тая част на света, където си уреждат личното благоденствие разни диктатори като Гомец, наречен Анденския тигър, и шепа капиталисти от Лондонското Сити и нюйоркската Уолстрийт, не можеше да си позволи лукса да мисли за обикновените човешки чувства и разочарования.