Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Излегнали се в кожените кресла, облечени елегантно за официалната среща с нас, двамата джентълмени ни очакваха. От снощното им безобразно поведение нямаше никаква следа. Гладко избръснати, напарфюмирани, те веднага станаха и си подадоха ръцете, като всеки поотделно се осведоми за здравето ни. Главният директор, мистер Флеминг, безапелационно определи точно кой каква функция ще изпълнява. Никой не намекна дори за първата ни мелодраматична среща в кабарето „Ривадавия“. Уговорихме се веднага да уточним пътя, по който ще се движи експедицията. Главният директор отвори изпратената от Ню Йорк карта и ни показа, пунктиран с червени стрели, пътя от Каракас през Сиудат Боливар до Палуа при устието на реката Карони и оттам нагоре по течението на реката до изворите й в Сиера де Пакароима. Обратният пък беше нанесен със сини стрели от Рикардо Франко Хилс до бразилската граница надолу по реката Карао — останалото ние трябваше да проучим и нанесем сами. Англичанинът Пърси Норман се съгласи с начертания път, но като видя височините от Ориноко до Рикардо Франко Хилс през непроходимите стръмнини на Карони, почна да бие отбой.
— Рискът — каза той — е много голям и аз не съм убеден, че моето присъствие в експедицията е необходимо.
Това накара Игор Незнакомов и Иван Горилата да се усмихнат. Мистер Флеминг ги изгледа и разбра, че се подиграват на англичанина. Смутен, Иван Горилата извади лулата си, директорът мълчаливо му показа кутията си с тютюн и така сцената се ликвидира. Но по лицето на американеца се появиха сини петна. Саркастичната усмивка на двамата го засегна болезнено. Ала директорът предотврати и неговата реплика.
— Всички знаете, че съставът на експедицията е вече решен — намеси се той. — Така че всякакви възражения са излишни.
С това въпросът беше приключен. Следобедното заседание посветихме на обзавеждането на експедицията. Сведенията за местата, през които трябваше да минем, бяха оскъдни, защото никой досега не беше стъпвал по горното течение на река Карони, по-далече от вливането на реката Парагуа. За реката Карао се знаеше също много малко, че там, в недостъпните гори и джунгли, живеели кръвожадни индиански племена главорези, които не допускали бели в района на така наречената Дяволска планина. При споменаването на тая загадъчна планина американецът веднага предупреди, че ще трябва да я избегнем. Той каза, че вече е имал среща един път с главорезите индианци Хитеро в Перу и знаел, че те употребяват само отровни стрели. Норман Пърси го изгледа учудено, но после прие снощното си пиянско изражение и процеди:
— Мистер Алън Ландис има право.
Кълбо прозрачен синкав дим от лулата му се изви нагоре и мина над главата на главния директор.
— Вие ще бъдете екипирани с най-добрите пушки — намръщи се директорът — и ще имате достатъчно голяма охрана от креоли и благонадеждни индианци, същите, които мистер Лабо използува няколко пъти в много по-опасни места по реката Вентури. Вие, мистер Ландис, сами сте се предложили на вашия сродник в Ню Йорк, когато се е говорило за тая голяма експедиция, и доколкото си спомням, именно защото сте знаели нейния маршрут. Освен това не забравяйте, че ще ви придружават нашите най-смели и опитни хора, които няма да позволят на никакви индианци, па било те главорези с отровни стрели, да ги спрат.
Главният директор се обърна към нас да подчертае с усмивката си доверието, с което се ползувахме. Алън Ландис и Пърси Норман също ни изгледаха повече учудено, отколкото враждебно. Почувствувах, че тук се крие някаква нередност, но все още много неща ми бяха неизвестни.
Една седмица продължиха съвещанията. Всеки ден се изпращаха поръчки до разни фирми да доставят нови специални камиони, палатки, ламаринени сандъци, дрехи, обуща, медикаменти, оръжия и амуниции — с една дума хиляди неща, от които ние имахме нужда. Сроковете на доставката бяха къси. В началото на септември трябваше да тръгваме, Договорите подписахме в последния ден. Направи ми впечатление, че главният директор също не беше възхитен от нашите спътници и може би разчиташе, че някой от двамата ще се откаже. В един частен разговор ние го предупредихме, че много не разчитаме на хора, които се напиват и самозабравят. Но той ни увери, че вече ги е предупредил и че те ще се вслушват в нашите съвети, ако искат да бъдат в сигурност.