Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Рог Dios! He съм я виждал досега — отговори капитанът. — Трябва да е сестрата на ловеца на бизони; да — послушайте ги, наричат се брат и сестра! Хубавичка е!

— Ay de mi! въздъхна комендантът. — Тъкмо навреме ми идва. Почнало беше стращно да ми доскучава от този отегчителен живот на границата. С това ново развлечение може би ще успея да убия още един месец. Как мислиш, ще ме залисва ли толкова време?

— Надали, ако и тя се застои колкото другите. Наситихте ли се вече На Инес?

— Уф! Много се влюби в мене, а аз предпочитам, ако някоя изобщо се влюби, да е съвсем малко.

— Може би тая руса хубавица ще ви допадне повече в това отношение. Я гледайте. Отиват нататък!

Докато Робладо говореше, Карлос и сестра му бяха стигнали до колата, гдето беше старата им майка и почнаха да говорят с нея.

Комендантът, неговият капитан и мнозина зрители ги последваха и се натрупаха наоколо да слушат.

— Тя иска да ме разубеди, майко — каза Карлос, съобщил вече на майка си своето намерение. — Ако не си съгласна, няма да ида. Ала слушай, майко: почти се обзаложих и искам да устоя на думата си. Въпрос на чест, майко.

Последните думи бяха казани високо и настойчиво в самото ухо на старата жена, която сякаш недочуваше.

— Кой иска да те разубеди? — запита тя, като вдигна глава и изгледа отрупаните наоколо. — Кой?

— Росита, майко.

— Росита да си гледа стана и да тъче ребоси — това е за нея. А ти, сине, можеш да вършиш по-големи работи — чудеса, да, чудеса. Та нима в жилите ти не тече кръвта на баща ти? Той вършеше чудеса … ха, ха, ха!

Странният смях и чудноватият вид на жената накараха зрителите да се стреснат.

— Върви! — извика тя, като отхвърли назад дългите си бели коси и размаха ръце във въздуха. — Върви, Карлос ловецо, и покажи на тия жълти страхливци — робите му с роби! — какво може да стори един свободен американец. Към скалата! Към скалата!

Като изрече страшната повеля, тя се отпусна назад в колата и потъна в предишното си мълчание.

Карлос не запита нищо повече. Изтърваните от нея изрази го караха да приключи по-скоро разговора, защото видя, че те не убягнаха от вниманието на някои от присъствуващите. Офицерите, свещениците и алкалдът размениха многозначителни погледи, когато тя ги произнасяше.

Като настани сестра си в колата и я прегърна на прощаване, Карлос се метна на гърба на коня и препусна към равнината. Когато се поотдалечи, той задържа коня и извърна за миг очи към скамейките, където седяха градските сеньори и сеньорити. Там се забелязваше известно вълнение. Те бяха чули за предстоящия опит и много от тях биха искали да разубедят ловеца от опасното начинание.

Сърцето на една от тях щеше да се пръсне от вълнение като сърцето на сестра му; но тя не смееше да прояви тревогата си пред околните. Принудена беше да седи и да страда в безгласно мълчание.

Карлос знаеше това. Той измъкна от пазвата си една бяла кърпа и я развя във въздуха, като че се сбогуваше с някого. Не би могло да се каже дали получи отговор; но в следния миг той обърна коня си и препусна към скалите.

Сеньорите, сеньоритите, както и по-младите правеха най-различни предположения към коя е бил отправен прощалният привет. Много догадки се правеха, много имена се споменаха и клюките не спираха. Но само една знаеше за кого бе поздравът и сърцето й преливаше от любов и страх.