Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Малкият ти вече е с боговете — каза горската вещица на майка му, когато тя заплака. — Никога вече няма да го боли, никога няма да гладува, нито да плаче. Боговете го взеха в земята, в дърветата. Боговете са навсякъде около нас, в скали и потоци, в птици и зверове. Твоят Бъмп отиде да се слее с тях. Ще е светът и всичко, което е в него.
Думите на старицата се бяха врязали в Лъмп като нож. „Бъмп вижда. Гледа ме. Знае.“ Лъмп не можеше да се скрие от него, не можеше да се пъхне зад полите на мама или да побегне с псетата и да се спаси от гнева на татко. Псетата. Рязана опашка, Душещия, Ръмжилото. „Добри псета бяха. Бяха ми приятели.“
Когато баща му завари псетата да душат около тялото на Бъмп, нямаше как да разбере кое от тях го е направило, тъй че вдигна брадвата си и срещу трите. Ръцете му трепереха толкова, че трябваха два удара, за да усмири Душещия, и четири, за да свали Ръмжилото. Миризмата на кръв надвисна тежко във въздуха и квиченето на умиращите псета беше ужасно, но Рязана опашка все пак дойде, когато баща му го повика. Беше най-старото куче и тренировката надмогна ужаса му. Докато Лъмп се пъхне в кожата му, беше много късно.
„Не, тате, моля те“, опита се да каже, но псетата не говореха човешка реч, тъй че излезе само жалко скимтене. Брадвата се вряза в черепа на старото псе, а момчето в колибата нададе писък. „Така разбраха.“ Два дни по-късно баща му го завлече в горите. Носеше брадвата си, тъй че Лъмп си помисли, че е решил да го убие също като псетата. Но го даде на Хагон.
Варамир се събуди внезапно. Целият трепереше.
— Ставай — крещеше някакъв глас, — ставай, трябва да тръгваме. Те са стотици.
Снегът го беше загърнал с корава бяла завивка. „Толкова е студено.“ Понечи да се раздвижи и откри, че ръката му е залепнала за земята. Остави парче кожа, щом я дръпна.
— Стани! — изкрещя тя отново. — Те идат!
Беше се върнала. Държеше го за раменете, разтърсваше го и крещеше в лицето му. Варамир надуши дъха ѝ и усети топлината му по изтръпналите си от студа страни. „Сега — помисли. — Направи го сега или умри.“
Събра всичката сила, която все още бе в него, изскочи от кожата си и се натика в нея.
Трън изви гръб и запищя.
Мерзост. Тя ли беше това, или той, или Хагон? Така и не разбра. Старата му плът се свлече в снежната пряспа, щом пръстите ѝ се отпуснаха. Жената на копието се загърчи бясно и запищя. Скалната му котка често се бореше диво с него, а бялата мечка почти се побъркваше в началото, блъскаше в дървета, скали и в пустия въздух, но това бе още по-лошо.
— Махай се, махай се! — чу как извика устата ѝ.
Тялото ѝ залитна, падна и се надигна отново, ръцете ѝ махаха, краката ѝ се мятаха в нелеп танц, докато духът му и нейният дух се бореха за плътта. Тя засмука глътка леден въздух и Варамир за миг се опияни от вкуса и заликува от силата на това младо тяло, преди зъбите ѝ да щракнат и да напълнят устата му с кръв. Тя вдигна ръце към лицето му. Той се опита да ги избута надолу, но ръцете не искаха да му се подчинят, а тя забиваше нокти в очите му. „Мерзост“, спомни си той, докато се давеше в кръв, болка и лудост. Когато понечи да изкрещи, тя изплю езика си.
Белият свят се завъртя и пропадна. За миг сякаш беше в язовото дърво, зяпнал през издълбани червени очи как един издъхващ мъж вяло се гърчи на земята, а една полудяла жена се лута сляпа и цялата в кръв под луната, как плаче с червени сълзи и раздира дрехите си. После двамата изчезнаха и той вече се извисяваше, стапяше се и духът му се понесе в студения вятър. Беше в снега и в облаците, беше лястовица, катерица, дъб. Рогат бухал прелетя тихо между дърветата, подгонил заек. Варамир беше в бухала, в заека, в дърветата. Дълбоко в замръзналата земя червеи ровеха слепешком в тъмното, а той беше и в тях. „Аз съм дървото и всичко, което е в него“, помисли ликуващо. Сто гарвана се понесоха във въздуха и заграчиха, щом го усетиха как премина през тях. Грамаден лос нададе тръбен рев и вся смут в присвилите се на гърба му деца. Заспало вълчище вдигна глава и изръмжа на пустия въздух. Преди сърцата им да забият отново, той вече ги беше подминал, за да подири своите, Едноокия, Хитрата и Крадливеца, да подири глутницата си. Вълците му щяха да го спасят.
Това бе последната му мисъл като човек.
Истинската смърт дойде внезапно. Усети как го удари студът все едно, че се бе гмурнал в ледените води на замръзнало езеро. След това се усети, че тича по огрените от лунна светлина снегове с глутницата по петите му. Половината свят бе помръкнал. „Едноокия“, разбра той. Излая, а Хитрата и Крадливеца му отвърнаха.