Джийвс запретва ръкави
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Маврова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джийвс запретва ръкави». Краткое содержание книги:
Джил се отправи на спасителната си мисия, а Рори се обърна към Моника. Обичайната му флегматичност се беше стопила. Той беше възбуден и оживен като Шерлок Холмс, попаднал на прясна следа.
— Моук!
— Е-хей?
— Какво мислиш за всичко това?
— За кое?
— За това неочаквано забогатяване на Бил? Има нещо странно тук. Ако ставаше въпрос само за един иконом, човек би могъл да разбере. Човекът е в беда, би си казал той. Но прислужницата, готвачката и колата… да не забравяме и факта, че е платена и сметката за телефона.
— Разбирам какво имаш предвид. Наистина е странно.
— Повече от странно. Да разгледаме фактите. Последният път, когато украсявахме с присъствието си старата развалина, Бил беше в нормалното за днешната английска аристокрация състояние на безпаричие, крадейки млякото на котката и ровейки из канавката за някой фас. А сега идваме и какво заварваме? Икономи във всеки ъгъл, ята пърхащи прислужници, готвачки, които се ръгат една друга из кухнята, ирландски териери се прескачат, а из навалицата се носят слухове за момчета, които да лъскат ножовете и ботушите. Това е… как беше думата?
— Не знам.
— Знаеш я. Започва с „не“.
— Неврастенично, немарливо, непрактично…
— Необяснимо! Ето какво исках да кажа. Цялата история е напълно необяснима. Според мен тия приказки за работа в Земеделската управа са си чисто забаламосване. Не можеш да се замогнеш толкова бързо със заплата от Земеделската управа. — Рори спря и се почеса по темето. — Чудя се дали пък не ограбва богаташи.
— Не ставай глупак.
— Е, някой го правят. Или пък може да изнудва някого?
— Рори!
— Доколкото знам, е много доходоносно. Оглеждаш се за някой богат мошеник, поразравяш мръсните му тайни и после му изпращаш писмо, в което му казваш, че знаеш всичко и му поръчваш да остави хиляда лири в дребни банкноти под камъка на втория километър по пътя за Лондон. А когато изхарчиш мангизите, искаш още хиляда. Това съвпада с краткия период на неговото забогатяване и може да обясни тези икономи, прислужници и тем подобни глезотии.
— Ако можеше да приказваш по-малко измишльотини и да носиш повече чанти нагоре, светът щеше да бъде много по-приятно място за живеене.
Рори съсредоточи интелектуалния си потенциал върху думите на Моника и най-накрая схвана смисъла им.
— Искаш да занеса чантите горе?
— Искам.
— Нямаш проблеми. Нашето мото в „Харидж“ е да служим на клиента.
Телефонът иззвъня отново. Рори вдигна слушалката.
— Ало? — благо каза той, след което се огледа ужасено. — Кой? Пресвети боже! Добре. В момента го няма, но когато се върне, ще му предам.
Рори едва не изпусна слушалката. Върху лицето му се изписа траурно изражение.
— Моук — каза той, — надявам се друг път да ми вярваш, а не да ми отвръщаш с презрителен пуфтеж, когато излагам своите теории. Беше полицията.
— Полицията?
— Искаха да говорят с Бил.
— За какво?
— Не казаха. А и не можеха, предполагам. Знаеш как е — разни секретни мисии и подобни шушумушувщини. Но стягат обръча около него, приятелко, стягат го.
— Може би всичко, което искат от него, е да връчи наградите на някое полицейско състезание или нещо от тоя сорт.
— Съмнявам се — каза Рори. — Но щом искаш, успокоявай се с тия илюзии, ако те правят по-щастлива. Значи искаш да занеса горе чантите. На вашите заповеди, мадам. Но нали и ти ще дойдеш с мен, мърканке, да окуражаваш с ободрителни слова твоя котаран.
4
Минута след като двамата излязоха, покоят на лятната вечер бе огласен от равномерните пръхтящи звуци на примерен съпруг, тътрещ куфари по стълба. Едва бяха заглъхнали и сънливата тишина на Роастър Аби отново бе нарушена. Отначало слабо, а след това все по-настойчиво отвън задолита боботене на приближаващ се автомобил. Той спря пред входа и малко след това през френския прозорец в дневната влетя млад мъж. Той дишаше тежко като елен, копнеещ за хладните струи на буен поток след разгорещена гонитба. Младият мъж най-накрая успя да открие кутията си с цигари и запали една с отчаяния жест на човек, чието съзнание е просмукано с тежки мисли като реванѐ със захарен сироп.
Или по-точно онова, което с много уговорки бихме могли да приемем за негово съзнание. Уилям, девети граф на Роастър, въпреки слънчевата благоразположеност на всички, които го познаваха, беше далеч от представите за мозъчен колос. Неговите близки от най-ранните му детски години бяха наясно с факта, че докато сърцето му си беше съвсем на място, сивите му клетки определено не бяха в нужното количество. Всички те биха се съгласили с твърдението, че следващият носител на Нобелова награда по никакъв начин няма да се казва Бил Роастър. В Клуба на търтеите, където навремето новобранецът в жизненото поприще бе приет веднага след като завърши полагащото му се образование, твърдяха, че интелектуалното му равнище клони към това на Фреди Уиджън и Понго Туисълтън, които се мъдреха почти в дъното на класацията. А се чуваха и отделни гласове, които поставяха коефициента му на интелигентност по-ниско от този на Барми Фотърингей-Фипс.