Кралицата на бунтовниците
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Данчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кралицата на бунтовниците». Краткое содержание книги:
— Така е — отвърна Черити. — Не успяха. И няма да успеят.
Тя стана много внимателно, помогна на Лидия да легне и зави нея и детето с едно от излинелите одеяла, които намери на леглото. После пое дълбоко дъх и отново се обърна към Кент и останалите.
Скудър я гледаше уплашено, на лицата на повечето от бунтовниците също се четеше смущение; единствено Кент изглеждаше разгневен. Но това беше гняв, който накара Черити да потрепери.
Тя се върна на мястото си, седна и за момент скри лице в шепите си. Почувства се уморена; уморена и съсипана и съвсем неочаквано — също така разгневена, макар това да беше гняв от безсилие. Напразно се опитваше да съсредоточи мислите си върху тримата ездачи, които бяха застреляли. Те бяха просто инструмент; малко повече от роботи, които само по силата на случайността бяха от плът и кръв вместо от метал и пластмаса.
Опита се да каже нещо, но Кент махна с ръка и с жестове даде знак на двама от своите хора да изнесат Лидия навън.
— Откога е мъртво? — попита Черити, когато останаха насаме.
— Още откакто я намерихме — отвърна Кет. — Вероятно още много преди това. — Той сви рамене. — Може би дори е било мъртво, когато го е откраднала. Вероятно така е по-добре. И без това е щяло да умре. — Той въздъхна, известно време се взира в празнотата и после продължи. — Но сега да се върнем към вас — каза той с променен глас. — Значи вие търсите бунтовниците.
— Не — подигравателно отвърна Черити. — Не бунтовниците. Приятелите на Ел Гърк. — Тя хвърли заплашителен поглед към джуджето.
— Не знам какво ви е разказвал той — невъзмутимо каза Кент. — Във всеки случай аз не го познавам.
Но аз те познавам! — разпалено каза Гърк. — Ти си…
Кент почти отегчено махна с ръка. Един от мъжете сграбчи Гърк за врата, повдигна го с една ръка, а с другата запуши устата му.
— Значи търсите бунтовниците — повтори Кент.
Черити кимна.
— Мисля, че ги намерихме.
— Възможно е. Въпросът е само в това какво да правим с вас. Откъде да знаем дали можем ла ви се доверим?
— Не започвайте пак! — с раздразнение каза Скудър. — По дяволите, как да ви докажем кои сме и какво искаме от вас? Да не би да искате писмено потвърждение от Даниел, че не сме от неговите хора?
Кент се усмихна, макар и само бегло.
— Добър въпрос — каза той. — Може би просто ще ни разкажете кои сте и откъде идвате. Имаме известни възможности да проверим показанията ви.
Скудър щеше отново да избухне, но с рязък жест Черити го накара да замълчи.
— Не — каза тя. — Той е напълно прав. Ние бихме се отнесли със същото недоверие, ако някой се появи неочаквано при нас, нали? — Тя продължи към Кент: — Щом си толкова добре информиран, сигурно си чувал за шарките.
Кент помисли за момент и после кимна.
— Машите на Даниел — мрачно потвърди той. — Във всеки случай поне бяха, докато Морон не им изпрати една дузина бойни глайтери, които с бомбите си ги пратиха на оня свят.
Черити замълча за момент. Дори само думите, които Кент избра, я караха да мисли, че шарките будеха у него не непременно симпатия. Тя кимна много предпазливо.
— Може… и така да се каже — каза тя. — Във всеки случай не бяха непременно негови маши. А те не са избили всички.
Мина време, докато Кент разбере.
— Вие… вие сте от тях? — недоверчиво попита той.
— Скудър беше техен водач — потвърди Черити и бързо добави. — Докато разбра какъв в действителност е Даниел, Кент. Даниел заповяда да изтребят шарките до крак, защото отказаха да избият четиристотин невинни хора.
Погледът на Кент беше леден. Той сложи ръка върху пистолета на колана си и неколцина от хората му заплашително пристъпиха напред.
Двамата мъже, които пазеха Барт, вдигнаха оръжията си.
— Вярно ли е? — коварно попита Кент.
— Кое? — отвърна Скудър. — Че бях водач на шарките или че Даниел ни изпрати бомбардировачите? — Той кимна сърдито. — И двете са верни. Ако това ще те успокои — вече няма никакви шарки. Барти и аз сме единствените оцелели.
Черити инстинктивно почувства, че Скудър беше допуснал грешка. Бунтовникът знаеше за случилото се на другия край на равнината повече, отколкото признаваше.
— Във всеки случай единствените, които не са пръснати по всички краища на света — трескаво добави тя. — Неколцина избягаха на север. Може би са се измъкнали.
Това не отговаряше напълно на истината — когато напускаха града на шарките, те бяха много повече, но през последните дни малката им армия все повече и повече оредяваше. Не можеше да се сърди на никого за това, че ги беше напуснал. Само не можеше да разбере защо Скудър лъже.