![Ден нула [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/1/den-nula-calibre-1-48-0-download.jpg)
Ден нула [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Джон Пулър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ден нула [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Фаровете осветиха цял квартал изоставени къщи. Може би сто, може би много повече. Бяха еднотипни, сглобени на място върху бетонна основа. От едната страна на улицата имаше дълга редица електрически и телефонни стълбове. Докато колата бавно следваше малкото предизвикано от електрониката отклонение, Пулър започна да осъзнава, че къщите изобщо не са изоставени. В прозорците на много от тях мъждукаше светлина, а отпред бяха паркирани стари коли. Но светлината не беше електрическа, а по-скоро от газени лампи или акумулатори. Малко по-нататък фаровете му осветиха нещо още по-странно — огромен бетонен купол, стърчащ между дърветата.
«Какво е това, по дяволите?»
Потисна любопитството си и продължи напред. Джипиесът се пренастрои и не след дълго колата пое по правилния път. Скоро пристигна до крайната цел на пътуването си. Не беше уморен, напротив — дългото шофиране го беше освежило и тялото му кипеше от енергия. Реши веднага да се залови за работа.
Беше си запазил стая в единствения мотел в района. Той се оказа доста по-мизерен от веригата «Мотел 6», но това не му направи впечатление. Години от живота му бяха преминали в ламаринени бараки сред блатата или в пустинята, където ролята на душ изпълняваше кофа с вода, а тоалетната беше просто дупка в земята. Затова бунгалата с напукани стени му се сториха доста прилични.
Дълго звъни, преди вратата на рецепцията да се отвори. Сънливата старица с ролки на главата и размъкнат пеньоар го регистрира и го попита за целта на визитата му.
— Ваканция — обяви Пулър, докато прибираше ключа.
Старицата се ухили.
— Ама че си шегаджия — обяви със странно съскане тя, причинено от голямата дупка между предните ѝ зъби. От нея се излъчваше миризма на никотин, чесън и салца. Една доста впечатляваща комбинация. — На всичкото отгоре си голям — добави тя, гледайки го от долу нагоре при своите сто и петдесет сантиметра.
— Къде наоколо може да се хапне? — попита Пулър.
Армейско правило номер едно: намери място за хранене.
— Зависи — отвърна старицата.
— От какво?
— От това дали искаш въглищен прах в омлета си.
— Не може да е по-зле от обеднен уран в сутрешното кафе — поклати глава Пулър. — А както виждате, все още съм на крака.
Тя се изкиска.
— В такъв случай можеш да се храниш навсякъде в този град, скъпи. Всички заведения са еднакви.
Той понечи да тръгне към изхода, но въпросът ѝ го спря.
— Женен ли си?
— Да не си търсите мъж? — обърна се той и зърна тъмната дупка в центъра на широката ѝ усмивка.
— Дай боже всекиму, скъпи. А сега иди да се наспиш.
Той напусна рецепцията. Сънят не влизаше в плановете му.
6
По време на пътуването Пулър бе направил няколко опита да се свърже с водещия разследването от местната полиция, остави му и няколко съобщения, но не получи отговор. Може би нямаше да бъдат толкова склонни към сътрудничество, колкото се надяваше шефът му. Или пък просто се бяха шашнали от четирите трупа и сложния криминален пъзел, който им се беше стоварил на главите. Което си беше разбираемо.
Мотелът представляваше правоъгълник от залепени едно до друго бунгала с вътрешен двор. На път за стаята си Пулър се натъкна на младеж, който лежеше в несвяст на тревата до автомат за пепси, близо до вратата на рецепцията. Наведе се да провери пулса му и го удари миризмата на алкохол. Остави го да лежи където си беше и пренесе багажа си в малката стая. Банята беше толкова тясна, че с разперени ръце докосваше противоположните стени.
Свари кафе от собствените си запаси в миниатюрната кафеварка, с която не се разделяше никога. Навик, придобит по време на операциите в чужбина. После седна на пода, разтвори папката и набра един предварително вкаран в джиесема номер.
— Ало? — обади се сънлив женски глас.
— Сам Коул, моля.
— На телефона.
— Сам Коул? — повтори той малко по-високо.
Гласът видимо укрепна.
— Съкратено от Саманта. Кой се обажда, по дяволите? Имате ли представа колко е часът?
Ядосана е, помисли си Пулър, вслушвайки се в мекото местно наречие.
— Три и двайсет — отвърна той. — На военен жаргон три две нула.
Настъпи продължителна пауза.
— Аха, вие сте от армията, нали?
Сега гласът прозвуча приглушено и далеч по-приятно.
— Джон Пулър от ОКР, Седемстотин и първи отряд в Куонтико, Вирджиния.
Изрецитира представянето на един дъх, както го беше правил хиляди пъти.
Представи си я седнала в леглото и се запита дали е сама. Не чу никакво мъжко мърморене, но в замяна на това долови съвсем ясно прещракването на запалка «Зипо», последвано от дълбоко смукване и бавно изпускане на дима.