Ден нула [calibre 1.48.0]

— Значи се занимаваш с това вече шест години… — проточи Уайт.

Пулър не отговори. Усещаше накъде вървят нещата, защото не му беше за пръв път. Следващите думи на Уайт потвърдиха подозренията му.

— Ти си завършил колеж, владееш френски и немски, оправяш се и с италианския. Баща ти и брат ти са висши офицери.

— Бяха — поправи го Пулър. — А единствената причина да владея тези езици е, че баща ми служеше в Европа, докато бях дете.

Уайт сякаш не го чу.

— Знам, че си бил отличник в школата във Форт Ленард. Разбрах, че като военен полицай си набивал канчето на пияни военнослужещи по всички точки на света. Решавал си заплетени случаи къде ли не, имаш достъп до секретна информация. — Замълча за миг, после добави: — Въпреки онова, което е извършил брат ти…

— Аз не съм брат ми. И всичките ми правомощия са надлежно подновени.

— Знам — кимна Уайт и замислено забарабани по страничната облегалка на стола.

Пулър замълча. Вече беше сигурен какво ще последва.

— Но защо не си постъпил в Уест Пойнт? И защо избра ОКР? Службата ти в армията е впечатляваща. Шест бойни операции в Ирак и Афганистан. Две сребърни звезди. Три ордена за храброст, три медала «Пурпурно сърце». На всичкото отгоре си заловил един от най-издирваните терористи в Ирак, нали?

— Има нещо такова.

— Натрупал си предостатъчно отличия и белези от рани. Армията обича тази комбинация. Ако беше останал при рейнджърите, със сигурност щеше да се издигнеш страхотно. Ако беше постъпил в Уест Пойнт, досега да си майор, а може би и подполковник. Щеше да се уволниш от армията с минимум две звезди на пагона. А дори с три, по дяволите, стига да можеше да разиграеш политическите си карти както трябва — като баща ти. В ОКР обаче ще стигнеш максимум до командир на отряд. А моят предшественик ме информира, че си подал документи за офицер, единствено защото сержантите в един момент ги заковават на някое бюро, докато офицерският състав има всички шансове за оперативна работа.

— Не си падам по бюрата, сър.

— И все пак си тук, в ОКР. В долната част на стълбицата. А аз не съм първият, който се учудва на това.

Пулър огледа орденските ленти на началника си. Уайт носеше новата светлосиня армейска униформа, която беше заменила предишната зелена. Лентите и ордените представляваха ДНК-то на военната кариера на своя притежател. От чисто военна гледна точка в кариерата на специалния агент нямаше нищо за отбелязване — нито «Пурпурно сърце», нито друго отличие за бойни заслуги. За Пулър той си беше обикновен чиновник, който стреля, само когато трябва да си поднови разрешителното.

— Харесвам позицията, която заемам, сър — каза на глас той. — Харесвам начина, по който съм стигнал до нея. Останалото няма значение.

— Предполагам, че си прав — кимна Уайт. — Но някои хора биха казали, че ти липсва амбиция.

— Може би е недостатък на характера ми, но никога не съм се интересувал какво ще кажат хората.

— И това ми е известно.

Пулър го гледаше безизразно.

— Сър, струва ми се, че следите ще изстинат, докато стигна — каза накрая той.