ФОР

Трябва да се махна. Това вече е напев, мантра, едничкото останало ми нещо, за което да се задържа.

Той приключва с четенето на новините, които Ерудитите издават всяка сутрин, аз приключвам с миенето на съдовете си и заедно излизаме от къщата, без да си говорим. Вървим по тротоара, той поздравява съседите ни с усмивка и както винаги всичко е в идеален ред за Маркъс Итън... всичко, освен собствения му син. Освен мен – аз не съм. Аз не съм в ред, аз съм в постоянен безпорядък.

Но днес съм доволен от това.

Качваме се в автобуса и стоим прави, за да дадем възможност на другите да седят – идеална картинка на почтителността на Аскетите. Наблюдавам как останалите се качват – Прями момичета и момчета с големи усти, Ерудити със замислени погледи. Наблюдавам как Аскетите стават и им отстъпват седалките си. Днес всички отиваме на едно и също място – в Цитаделата, черния стълб в далечината, чиито два шпила пронизват небето.

Докато влизаме през входа, баща ми поставя ръка на рамото ми и предизвиква у мен вълна от болка, която преминава през цялото ми тяло.

Трябва да се махна.

Това е отчаяна мисъл и докато изкачвам стъпалата към етажа, на който ще се проведе Изборната церемония, с всяка измината крачка болката само я пришпорва – трябва да се махна. Боря се за въздух, но не заради болящото ме тяло, а заради нерешителното си сърце, което става все по-силно с всяка следваща секунда. Зад мен Маркъс бърше капките пот от челото си и всички Аскети притварят устни, за да не дишат твърде шумно и да не изглежда така все едно се оплакват.

Вдигам очи към стълбите пред себе си и съм изпълнен с ентусиазъм от тази мисъл, от тази нужда, от този шанс да избягам.

Стигаме до етажа и всички спираме, за да си поемем въздух, преди да влезем. Стаята е мрачна, прозорците са затъмнени, столовете са наредени в кръг около купелите, в които има стъкло, вода, камъни, живи въглени и пръст. Откривам мястото си между момиче от Аскетите и момче от Миротворците. Маркъс застава пред мен.

– Знаеш какво да правиш – заявява той и като че ли го казва по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Знаеш кой е правилният избор. Знам, че знаеш.

Просто поглеждам към нещо встрани от очите му.

– Ще се видим скоро – казва ми.

Отива при групата на Аскетите и сяда на предния ред с няколко други членове на съвета. Постепенно хората запълват залата – тези, които ще правят избора си, са по края ù, а останалите са седнали на столовете в средата. Вратите се затварят и за момент настъпва тишина, докато представител на съвета от страна на Безстрашните се придвижва към подиума. Името му е Макс. Той опира ръце на ръба на трибуната и оттук виждам, че кокалчетата му са ожулени.

Дали в кастата на Безстрашните се учат да се бият? Би трябвало.