Авемпарта
- Автор: Съливан Майкъл Дж.
- Серия: Откровенията на Ририя #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Авемпарта». Краткое содержание книги:
- Не ми казвай, че не си се чудил какво е правил Есрахаддон - прошепна Ройс. - Този маг е бил затворен за деветстотин години и изчезва в деня, в който го освобождаваме и вече не чуваме нищо от него до този момент? Църквата би трябвало да знае и все пак империалистите не са разпратили хора да го търсят или разлепили обявления. Бих си помислил, че ако най-опасният на света човек е на свобода, то суматохата би била малко по-голяма.
Две години по-късно той се явява в селце и ни кани да го посетим. Отгоре на всичко избира границата с елфите и Авемпарта като място за срещата. Не искаш ли да узнаеш какво иска?
- Каква е тази Авемпарта?
- Знам само, че е стара. Наистина стара. Нещо като древна елфи-ческа цитадела. Което извиква въпроса, не искаш ли да надникнеш вътре? Ако Есрахаддон мисли, че има полза в отварянето й, склонен съм да предположа, че е прав.
- Значи търсим древно елфическо съкровище?
- Нямам представа, но съм сигурен, че там ще да има нещо ценно. Но за това ще ни са ни нужни запаси, а и трябва да се измъкнем от града преди Прайс да насъска хрътките си.
- Ако обещаеш да не продаваш момичето.
- Няма - ако слуша.
* * *
Ейдриън усети Тракия да се надвесва отново, този път захласвайки се по двуетажен дом от измазан камък с жълт сламен покрив и оранжев глинен комин. Бе обграден от обрасла с люляк и бръшлян стена, висока до пояс.
- Толкова е красиво - прошепна момичето.
Бе ранен следобед и се намираха на няколко мили извън Колнора, пътувайки на изток по Олбърнския път. Провинциалният друм шареше между мрежата селца от хълмистия регион обграждащ града; малки колиби, където бедни фермери обработваха земите си редом с летните вили на богатите безделници. В тях последните за по три месеца си представяха, че са провинциални сквайъри. Ройс яздеше до тях или избързваше напред в зависимост от натовареността на пътя. Качулката му бе вдигната въпреки приятното време. Тракия яздеше зад гърба на Ейдриън и краката й се поклащаха от едната страна на кафявата кобила в такт с крачките.
- Тук е съвсем различен свят - каза тя. - Истински свят. Всеки е богат. Всеки е крал.
- Колнора я бива, но не бих отишъл толкова далеч.
- Тогава как ще обясниш всички тези величествени къщи? Каруците имат метални спици. Зеленчуковите щандове преливат от бушели лук и зелен грах. В Далгрен имаме само пътеки, които са в ужасно състояние след дъжд, а тук имате такива широки пътища, които дори си имат табелки с имена. А там един фермер носеше ръкавици - на ръцете си - докато работеше. В Далгрен дори и дяконът си няма ръкавици и определено не би работил с тях, ако имаше. Всички сте толкова богати.
- Някои от тях са.
- Като вас двамата.
Ейдриън се изсмя.
- Но вие имате чудесни дрехи и прелестни коне.
- Тя не е чак толкова специална.
- Никой в Далгрен освен лордът и рицарите му нямат коне, а вашите са толкова красиви. Много харесвам очите й - такива дълги мигли. Как се казва?
- Наричам я Мили по името на жена, която познавах някога. Тя имаше същия навик да не ме слуша.
- Мили е красиво име. А кобилата на Ройс?
Ейдриън се намръщи и го погледна.
- Не зная. Ройс, някога да си я кръщавал?
- За какво?
Ейдриън погледна Тракия, която му отвърна с ужасен поглед.
- Какво ще кажеш за... Люляк или Маргаритка? Не, почакай... Хризантема?
- Хризантема? - повтори Ейдриън. Колкото и да би било забавно Ройс да язди Хризантема, трябваше да изтъкне, че имената на цветя не са особено подходящи за дребната сива кобила на Ройс. - Ами Дребосъчка или Саждивка?
- Не! - смъмри го Тракия. - Бедното животно ще се чувства ужасно.
Ейдриън се изкикоти. Ройс не обръщаше внимание на разговора; из-
цъка с език, смушка коня си и избърза напред, за да направи път на приближаваща каруца, като остана там дори и след като се разминаха.
- А Лейди? - запита Тракия.
- Малко е високомерно, не мислиш ли? Тя не е точно скоклив кон за показ.
- Тогава ще я накара да се чувства по-добре. Ще й даде увереност.
Доближиха поток, където орлови нокти и малинови храсти увенчаваха гладките гранитни брегове с пролетна зеленина. От едната страна имаше воденица, чието колело скърцаше и капеше. Два квадратни прозореца, подобно тъмни очи създаваха впечатлението за каменно лице под островърхия дървен покрив. Ниска стена отделяше воденицата от пътя; върху нея си почиваше сиво-бяла котка. Тя лениво отвори зелените си очи и премигна насреща им. Когато се приближиха, котката прецени дистанцията като опасна и скочи от стената, стрелвайки се сред гъсталаците.